Записки от една голяма страна
- Автор: Брайсън Бил
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ния Рибарова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Записки от една голяма страна». Краткое содержание книги:
Вследствие на това съм затрупан с дебели пликове, преливащи от вестникарски изрезки — като тази например, от някакъв вестник, излизащ в Портланд, Мейн, със заглавие „Отново намерен човек, привързан с вериги към дърво“. Думата „отново“ прикова вниманието ми. Ако заглавието гласеше просто „Намерен човек, прикован с вериги към дърво“, сигурно щях да продължа да прелиствам вестника. В крайна сметка на всеки може да му се случи да го приковат към някое дърво с вериги, но да го допуснеш втори път — е, това вече си е проява на небрежност.
Въпросният човек бил някой си Лари Доуън от град Мексико в щата Мейн. Оказало се, че той имал крайно интересното хоби да се привързва към някое дърво с помощта на верига и катинар и после да хвърля ключа така, че да не може да го достигне. В този конкретен случай бил прекарал в гората около две седмици и едва не умрял.
Любопитна история, определено полезен урок за всеки от нас, който има намерение да възприеме привързването с вериги на открито като хоби, но е трудно да си представя за какво точно съм мислел, че ще ми послужи. Особено като имаме предвид капацитета на уважаваното списание „Найт енд Дей“43.
Също така не мога да разбера предполагаемата значимост на изрезката от „Сиатъл Таймс“ — в нея става дума за военни парашутисти, които, за да изградят добър обществен имидж на войската, приели да скочат с парашутите си на училищното футболно игрище в град Кенеуик, щат Вашингтон, за да дадат сигнал за началото на мача. С впечатляваща точност те скочили от самолета, оставяйки подир себе си следи от цветен дим, изпълнили няколко сложни акробатични упражнения във въздуха и се приземили на празния стадион в другия край на града.
Не ми е ясно също така защо съм изрязал друга статия от „Ню Йорк Таймс“ — за една семейна двойка, която записвала гукането на малката си дъщеричка. Хората представили резултата като стихотворение (пример за някой от стиховете „Буа-буа-буа-буа-буа-буа“) на някакъв си „Открит конкурс за североамериканска поезия“, и получили награда като полуфиналисти.
Понякога за съжаление не пазя цялата статия, а само някой откъс, и си оставам със загадъчно фрагментарна информация. Ето например цитат от мартенския брой, 1996 година, на списание „Атлантик Мънтли“: „Напълно законно е един дерматолог да извърши мозъчна операция в гаража си, ако намери пациент, склонен да легне на операционната маса и да си плати“. Ето друг цитат — от вестник „Уошингтън Поуст“: „Изследователи от университета в Юта са открили, че повечето хора дишат предимно през едната си ноздра в продължение на три часа и през другата през следващите три“. Господ знае какво правят през останалите осемнайсет часа от денонощието, защото не съм запазил остатъка от статията.
Все си мисля, че ще намеря някакво място на тази сбирка, но още не съм намерил начин. Но можете да сте убедени, че успея ли, вие ще я прочетете първи.
Да загубиш син
Опасявам се, че тази глава може да излезе малко сълзлива. Съжалявам, но вчера вечерта, тъкмо пишех нещо, и най-малкият ми син влезе в кабинета с бухалка за бейзбол и шапка на главата, и ме попита дали ще поиграя малко с него. Исках да приключа с нещо важно, преди да тръгна на дълго пътуване, и почти бях отклонил предложението му с учтиво съжаление, когато изведнъж ми хрумна, че никога вече той няма да бъде на седем години, един месец и шест дена, и че не е зле да се възползваме от този миг, докато можем.
И така, излязохме на моравата пред къщи. Тук вече историята става много сълзлива. Преживяването беше толкова прекрасно и примитивно, че не съм в състояние да го опиша — начинът, по който следобедното слънце осветяваше моравата, сериозното, съсредоточено личице на детето, фактът, че осъществяваме тази изконна връзка между баща и син, върховното задоволство просто да бъдем заедно. Не можех да повярвам, че съм мислил, че писането на някоя статия или завършването на книга, или каквото и да било друго занимание може да бъде по-важно и прекрасно от това.
Този внезапен пристъп на чувствителност си има повод. Поводът е, че преди около седмица закарахме най-големия си син в един университет в Охайо, където започна следването си. Той беше първият от четирите ни деца, който напусна семейното гнездо, и сега, когато вече не е при нас — когато е далеч, пораснал и независим — осъзнавам колко бързо си отиват от нас.
— Заминат ли за колежа, всъщност никога вече не се прибират у дома — каза тези дни с копнеж в гласа една съседка, която беше изпратила вече и двамата си сина.
43
притурка към „Доили Мейл“, в която се публикуват първоначално есетата, включени в настоящата книга. — (Бел.ред.)