Записки от една голяма страна
- Автор: Брайсън Бил
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ния Рибарова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Записки от една голяма страна». Краткое содержание книги:
Затова смятам да сложа край и да отида да поиграя малко бейзбол на моравата пред къщи, докато все още имам тази възможност.
Магистрално разнообразие
Ако четете внимателно (а ако не го правите, каква е причината?), ще си спомните, че наскоро пътувахме от Ню Хемпшър до Охайо, за да оставим най-големия ми син в университета, който прие да му осигури образование и подслон през идущите четири години срещу известна сума, достатъчно за финансирането на нова космическа совалка.
Това, което не споменах тогава, за да не ви разстройвам излишно, бе какъв кошмар представляваше всъщност това пътуване. Моля ви, разберете ме, аз обичам жена си и децата като всеки нормален човек, независимо от това в какви разноски ме вкарват годишно за обувки и компютърни игри (а разноските, честно казано, са големи), но това не означава, че съм готов отново да прекарам цяла седмица заедно с тях в металната капсула на автомобил по американска магистрала.
Бързам да подчертая, че проблемът не е в семейството ми, а в американските магистрали. Божичко, колко скучни са те! Един европеец просто не може да си представи скука в такъв мащаб. Част от проблема се свежда до дължината им — от Ню Хемпшър до централен Охайо са 1300 километра и още толкова обратно — но най-неприятното е, че по пътя няма никакво разнообразие.
Навремето не беше така. Когато бях момче, по магистралите в САЩ бе пълно с най-различни забавления. Не бяха кой знае колко качествени, но това нямаше никакво значение.
Човек можеше да разчита, че всеки ден ще се натъква на табели с текстове от рода на: „Посетете световноизвестната атомна скала — тя наистина свети!“. Няколко километра по-нататък имаше следваща табела: „Вижте скалата, озадачила учените! Само на 440 километра!“. На втората табела имаше и картинка на сериозен на вид учен, а до устата му имаше очертано кръгче като от комикс, в което той споделяше: „Това наистина е чудо на природата!“ или „Удивен съм!“.
След още няколко километра следваща табела подканваше: „Преживейте въздействието на атомно-скалното силово поле… ако смеете! Само на 147 километра!“. Тук вече имаше изобразен човек, странно напомнящ собствения ви баща, отлитащ нанякъде под въздействието на незнайна радиация. Отдолу пишеше с по-малки букви: „Внимание! Може да се окаже неподходящо за малки деца!“
Това решаваше нещата. По-големият ми брат и сестра ми, наблъскани заедно с мен на задната седалка, изчерпили възможностите да се забавляват, като драскат с химикалка геометрични мотиви по лицето, ръцете и корема ми, надаваха вой, че трябва да видят тази световноизвестна атракция, а аз тъничко им пригласях.
Хората, които поставяха тези табели, трябва да се били изключителни — сред най-великите гении на маркетинга в наше време. Знаели са с абсолютна точност — до миля, бих казал — колко време е необходимо на пълна кола с деца да преодолее упоритата и неизбежна съпротива на бащата да се отклони, за да посети нещо, което ще му загуби времето и ще струва пари. В крайна сметка, разбира се, отивахме.
Естествено, световноизвестната атомна скала нямаше нищо общо с представите, създадени от рекламата. Оказваше се, че е смешно малка в сравнение с картинката и изобщо не свети. Беше оградена отвсякъде, привидно заради сигурността на посетителите, а оградата бе покрита с табели, на които пишеше: „Внимание! Опасно силово поле! Не преминавай!“. Разбира се, винаги се намираше някое дете да пропълзи под оградата, да отиде до скалата и да я пипне, че дори да се изкатери по нея, без да отлети нанякъде или изобщо да пострада видимо. В крайна сметка моите екстравагантни татуировки с химикалка привличаха повече вниманието на тълпата.
Отвратен, баща ми ни натъпкваше обратно в колата, кълнеше се, че никога вече няма да се остави да го подведат така, и потегляхме. Няколко часа по-късно се натъквахме на нова крайпътна табела, на която пишеше: „Посетете световноизвестните пеещи пясъци! Само на 350 километра!“ и цикълът започваше отново. На запад, в действително скучните щати като Небраска и Канзас например, хората можеха спокойно да пишат по табелите каквото им хрумне — „Вижте мъртвата крава! Часове забавление за цялото семейство!“ или „Стърчаща дъска! Само на 220 километра!“. С течение на годините, доколкото си спомням, успяхме да посетим един отпечатък от лапа на динозавър, многоцветна пустиня, вкаменена жаба, една дупка в земята, която имаше претенциите да бъде най-дълбокият кладенец в света, както и една къща, построена изцяло от бирени бутилки. Всъщност това е основното, което си спомням от ваканциите.