Записки от една голяма страна
- Автор: Брайсън Бил
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ния Рибарова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Записки от една голяма страна». Краткое содержание книги:
Затова, когато през миналия уикенд жена ми предложи да отидем с колата до океанското крайбрежие, бях категоричен. Казах твърдо:
— В никакъв случай! Дума да не става!
Което обяснява защо три часа по-късно се озовахме на плажа Кенебънк в Мейн.
Може да ви се стори невероятно, като се вземе предвид авантюристичния ми начин на живот, но досега съм бил на американско океанско крайбрежие само два пъти — единия път в Калифорния, на дванайсет години, когато успях да сваля цялата кожа на носа си (това е действителен случай), защото като достоен жител на Айова не прецених движението на оттеглящата се вълна и се гмурнах с главата надолу в пясъка, и веднъж във Флорида — тогава бях студент и толкова пиян, че не бях в състояние да забележа подробности от пейзажа като някакъв си океан.
Така че не претендирам да говоря на тази тема като авторитет. Единственото, което мога да кажа, е че ако се съди по плажа Кенебънк, американските и английските плажове нямат много общи черти. Да започнем с това, че тук няма кей, крайбрежна алея за разходки или аркади; никакви магазинче та, в които по силата на някакво чудотворно ценообразуване всичко струва една лира; няма будки, от които можеш да си купиш картички с хитри надписчета или смешни шапки; няма чайни, няма откъде да си купиш риба с пържени картофи; няма кой да ти гледа на ръка; няма зали за бинго, откъдето да се разнасят безтелесни гласове, обявяващи загадъчно: „Номер 37 — викарият пак е в храстите“ или каквото там обикновено казват.
Всъщност няма никаква комерсиализация — просто една дълга крайбрежна улица с множество вили, огромен, слънчев плаж, и безкрайно, враждебно море отвъд него.
Това не означава, че хората по плажа — а те трябва да бяха няколко стотици — страдаха от лишения. Бяха си донесли всичко, от което някога биха могли да се нуждаят като храна, напитки, чадъри, сенници, шезлонги и гумени дюшеци. Амундсен е тръгнал за Южния полюс с по-малко провизии, отколкото тези хора си бяха взели за плажа.
В сравнение с тях ние бяхме доста жалка гледка. Като изключим това, че бяхме бели като корем на старец, под формата на плажна екипировка разполагахме само с три хавлиени кърпи и плетена торба, в която съвсем по английски имаше туба с крем против изгаряне, неизчерпаем запас от мокри кърпички, резервни гащи за всички (за случай на пътнотранспортно произшествие, налагащ посещение на лекарски кабинет), и скромно пакетче със сандвичи.
Най-малкият ни син огледа сцената и каза:
— Добре, тате, положението е следното. Имам нужда от сладолед, луксозен комплект кофичка и лопатка, хот дог, захарен памук, надуваема лодка, екипировка за гмуркане, собствена пързалка, пица с допълнително сирене, и тоалетна.
— Тук няма такива неща, Джими — засмях се аз.
— Ама наистина ми трябва тоалетна.
Съобщих това на жена си.
— Ще трябва да го закараш до Кенебънкпорт — заяви тя невъзмутимо изпод гигантската си плажна шапка.
Кенебънкпорт е стар град на кръстопът, възникнал много преди някой да е познавал автомобила, на няколко километра навътре от брега. Тук всичко беше задръстено с автомобили от всички посоки. Паркирахме на възмутително голямо разстояние от центъра и се заехме да претърсваме града за тоалетна. Докато намерихме тоалетна — всъщност за целта ни послужи задната стена на аптеката, но не казвайте това на жена ми — малкият Джими вече не се нуждаеше от нея.
И така, упътихме се обратно към плажа. След няколко часа, когато отново стигнахме там, установих, че всички са влезли да поплуват и че е останал само един полуизяден сандвич. Седнах на една кърпа и загризах сандвича.
— О, виж, мамо — възкликна жизнерадостно втората ми дъщеря, когато се появи от вълните след малко — татко яде сандвича, който остана от кучето.
— Кажете ми, че не е вярно! — изхленчих аз.
— Не се безпокой, скъпи — каза жена ми. — Беше ирландски сетер, те са много чисти.
Не си спомням повече подробности. Дремнах малко и когато се събудих, установих, че Джими ме е заровил до врата в пясък, в което не би имало нищо лошо, ако бе започнал от краката, а не от главата ми. Освен това бях успял да изгоря така, че през следващата седмица един дерматолог ме покани да отида като експонат на конгрес на дерматолозите в Клийвлънд.