Записки от една голяма страна

Следва друга история. През юни настоящата година, докато прекосявала цяла Америка с кола, някоя си госпожа Рита Руп от Тълса, Оклахома, решила, че може да бъде отвлечена от лица с престъпни помисли. Затова, за да бъде по-спокойна, тя си подготвила предварително бележка, на която написала с подходящ за такава ситуация треперлив почерк: „Помощ! Отвлечена съм! Повикайте патрула!“ На бележката били написани името и адреса й, както и телефонните номера на съответните въоръжени инстанции.

Ако напишете подобна бележка, би трябвало да бъдете сигурни, че а/ наистина ще ви отвлекат и б/ няма да изпуснете неволно бележката от чантата си. Хайде сега познайте какво се случило!

Нещастната госпожа Руп изпуснала бележката, тя била намерена и предадена където трябва от съвестен гражданин, и след много кратко време полицията на четири щата била издигнала пътни барикади, разпратила бюлетини и общо взето, настанала голяма суматоха.

Междувременно госпожа Руп продължила пътешествието си в сладостно неведение за хаоса, който оставяла зад себе си.

Проблемът с тези две истории, колкото и да са забавни, е че досега не съм измислил начин да ги вградя в текста на книгата. Непрекъснато попадам на интересни и любопитни нещица, незабавно ги изрязвам или фотокопирам и ги слагам в папка под заглавие „Компютърни игри — целуващи се мъже“ или „Най-злополучните пътувания по магистрали“ или каквото ми се стори подходящо.

След известно време — например днес следобед — отново попадам на тях и започвам да се чудя какво, по дяволите, съм имал предвид. Наричам това колекциониране на интересна, но в крайна сметка безполезна информация „синдром на Игнац Земелвайс“42, на името на лекаря от Австро-Унгария Игнац Земелвайс, който през 1850 година установил за първи път, че разпространението на инфекции в болничните заведения може да намалее рязко, ако персоналът и болните започнат да си мият ръцете. Скоро след като направил това епохално откритие, доктор Земелвайс починал — от инфектирана рана на ръката си.

Разбирате ме, нали? Страхотна история, но не мога да й намеря място. Със същия успех бих могъл да нарека този феномен „синдром Версале“ по името на оперния певец Ричард Версале, който през 1996 година, на премиерата на „Аферата Макропулос“ в „Метрополитън“ изпял фаталните думи „Жалко, че ти е писано да живееш само толкова“ и веднага след това паднал и умрял, горкият, от инфаркт.

Също така бих могъл да го нарека на името на прочутия генерал от армията на Северните щати, Джон Седжуик, който загинал в битката при Фредериксбърг по време на Американската Гражданска война. Последните думи на генерал Седжуик били: „Казвам ти, човече, не биха могли да уцелят и бизон от такова разс…“.

Общото между всички тези хора е, че историите им нямат и най-бегла връзка с нищо, което съм писал или някога ще напиша. Проблемът пък е, че не съм напълно сигурен за какво възнамерявам да пиша (честно казано, умирам от любопитство да видя докъде ще докарам тази глава), та затова си пазя тези текстове, да не би пък случайно да ми потрябват.