Възвишено и земно (Роман за живота и епохата на Моцарт)
- Автор: Вайс Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Христо Кънев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Възвишено и земно (Роман за живота и епохата на Моцарт)». Краткое содержание книги:
В потвърждение на думите си госпожа д’Епине бе приложила отговора на Волтер и разгневеният татко го прочете на глас:
„Много съжалявам, мадам, но Вашият малък Мазар е избрал неподходящ момент, за да внесе хармония в храма на Дисхармонията, където обитавам аз. Както Ви е известно, живея на две левги от Женева и рядко излизам някъде. А сега заболя и госпожа Дьони. Самият аз вече седмици лежа на легло, а Вие желаете да чуя младия Ви клавесинист. Наистина, мила приятелко, искате твърде много. Дори не съм стъпил още на пътя на оздравяването.“
Татко изруга:
— Мръсен, безбожник! И смее отгоре на всичко да пише за гадните си метреси! Право казват, че бил хипохондрик. Както и да е, ще вървим в Италия. Оттук дотам е педя разстояние.
На Волфганг много му се искаше да замине за Италия — най-музикалната страна на света, само че не сега, а когато премине умората. Но не смееше да противоречи на бездруго сърдития татко.
Мама обаче го разбра и каза:
— Не можем повече да продължаваме нашето турне. Децата са капнали от умора. Ако още веднъж се разболеят, ще ги изгубим.
По израза на лицето на татко Волфганг разбра, че той е съгласен с мама, но не иска да признае това.
— На мен най-добре ми е известно състоянието на здравето им — каза той.
В края на краищата татко реши да поеме към Германия, без да се отбива повече в други страни; през това време на годината климатът в Италия бил вреден за здравето, заяви той.
На Волфганг обаче му се струваше, че татко съвсем не иска да се връща вкъщи: по пътя спираха във всеки швейцарски и немски град, където можеше да се изнесе концерт, и едва след няколко месеца доближиха Залцбург.
В Мюнхен, съвсем недалеч от къщи, те отново спряха.
Мина седмица, а все не потегляха. Сякаш татко се бои от тази последна крачка, която ги отделя от Залцбург, мислеше Волфганг. Мама го молеше да тръгват за вкъщи, а той седеше на бюрото и преглеждаше пътния си дневник. Как имаше търпение да си води толкова бележки? Но татко така се гордееше с това пътешествие, че записваше всяко място, където са били, лицата, пред които са свирили, припечелените пари и музиката, която са композирали.
— Вижте само — обяви Леополд. — След като напуснахме Лондон, сме дали концерти в Дюнкерк, Лил, Гент, Антверпен, Ротердам, Хага, Амстердам, Утрехт, Париж, Дижон, Лион, Женева, Лозана, Берн, Цюрих, Винтертур, Шафхаузен, Донауешинген, Дилинген и сега в Мюнхен! Човек може да си помисли, че ние…
— Смяташ, че това ще направи впечатление на архиепископа? — прекъсна го мама.
— Не бъди язвителна. Виж колко сме припечелили! Колко неща е съчинил през това време Волфганг! Тридесет опуса, в това число симфонии и оперни арии.
— Колко сме припечелили?
— Ще ни стигнат да живеем, ако архиепископът ме уволни.
— За цял живот?
Татко мълчеше и изведнъж Волфганг изтърси:
— Татко, аз ще свиря навсякъде, където пожелаеш. И колкото поискаш.
— Да, момчето ми. — Татко с мъка сдържа вълнението си. — На всички ще ни се наложи много да се трудим.
— Но сега нали можем вече да си вървим? Да тръгваме, моля ти се, татко!
Минаха часове, а татко все не вземаше окончателното решение. Продължаваше да препрочита бележките си, а в ушите му звучеше умолителният глас на сина. От негова страна наистина беше голяма дързост да отсъствува повече от три години ето кое го безпокоеше. Но мисълта за това, че след трите години, прекарани в обществото на най-знатни хора, той пак ще стане жалък заместник капелмайстор, бе непоносима. В отчаянието си писа на Хагенауер:
„Най-много ме тревожи бъдещето на децата. Всевишният ги е надарил, скъпи приятелю, с необикновен талант; ако не развия докрай способностите им, това ще означава, че съм се отрекъл от бога. Изгубените мигове не ще се върнат; аз и преди разбирах колко ценно е времето в младостта, но сега напълно се убедих. Известно ти е, че децата ми са приучени да се трудят. Те разбират: за да постигнеш нещо, трябва желязна воля. Но кой знае какъв прием ме очаква в Залцбург. Може би такъв, че на драго сърце веднага ще се махнем оттам. Напълно разчитам на твоята мъдрост и добро сърце.“
Хагенауер отговори незабавно: „В Залцбург имате както преди добри приятели. Връщайте се у дома, Леополд. Лека-полека нещата ще улегнат.“
Като видяха Унтерсберг, мама и Нанерл от радост се разцелуваха, а Волфганг изведнъж разбра защо татко не иска да се върне. Сега вече татко няма да бъде господарят, не той ще взема решенията, друг ще се разпорежда сега. Стана му жал за татко. Но се и радваше, задето скоро ще навърши единадесет години, макар татко, както преди, да твърдеше, че той е само деветгодишен, когато тъй добре умееше да смята.