Златото на Аляска
- Автор: Сальгари Эмилио
- Язык: болгарский
- Переводчик: Надежда Бояджиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Златото на Аляска». Краткое содержание книги:
— Обяснете по-добре, защото нищо не разбирам. — каза Армандо на английски.
Жрецът изпусна едно продължително о! и повтори веднага на същия език, като изопачаваше думите
— Белият човек да си върви, и то веднага.
— По-спокойно, драги — отговори Армандо. — Лосът е мой и нямам намерение да ви го оставя, без да си взема парче. Умирам от глад и няма да си отида, преди да напълня стомаха си.
— Махай се! — повтори жрецът заплашително.
— Не драги мой.
— Младият бял човек отказва?
— Точно така.
— Значи той не познава Коч-а-Кучин?
— Не знам кой е той.
— Той е магьосник, жрец на племето танана татанкок.
— Това изобщо не ме интересува. Казвам, че съм гладен, че лосът ми принадлежи и че искам да ям — отговори Армандо решително.
— Търпението не е отличителна черта на Коч-а-Кучин — каза индианецът.
— Още по-малко на Армандо Фалконе, драга ми изрисувана муцуна?
— Аз със стрелата си убих лоса и ще го имам.
— Аз пък ти казвам, че го яздех и ти нямаше право да го убиваш.
— Лосът не е животно, което се оставя да има господар. Той е свободен, живее в горите следователно принадлежи на този, който го убие Младият бял човек да си отива, ако държи на живота си.
— Повтарям ти, че съм гладен.
— Танана нямат храна за белия човек.
— Добре тогава, ако смееш, ела и си вземи лоса — каза младежът, като вдигна пушката.
При тази заплаха магьосникът се поколеба, защото без съмнение познаваше огнестрелното оръжие, а после каза:
— Тъй като се осмели да ме заплашиш мен, магьосника на войнственото племе танана, ще ми дадеш това оръжие.
— Може би ще поискаш и ножа ми?
— И него ще ми дадеш.
— Негодник!… Аз не се страхувам от теб.
— Ще видим.
Жрецът, без дори да поиска помощ от своите вдигна тежката си томахавка и смело се хвърли срещу младежа, уверен, че ще го улучи. Армандо насочи пушката към гърдите му и извика:
— Пази се!… Ще те убия!
Въпреки предупреждението магьосникът метна яростно срещу него томахавката, чийто удар би разцепил дори скала. В това време хората му стиснаха лъковете, готови за стрелба. Само миг колебание и Армандо щеше да бъде загубен. С един скок назад той успя да избегне удара на индианеца и стреля. Жрецът, улучен от куршума, изпусна оръжието си, извика от болка, хвана се за гърдите, сякаш искаше да спре бликащата кръв от ужасната рана, и побягна през поляната, следван от хората си. Армандо, без повече да се интересува от лоса, причина за тази схватка, също се спусна. Беше изминал около пет-шестстотин метра, когато от края на гората чу няколко изстрела. Помисли, че го нападат нови врагове и се обърна, решен да изстреля последния си патрон. Вместо това издаде неудържим радостен вик. Насреща му, пришпорвайки конете, идваха Бени и Фалконе.
— Ей!… Армандо!… — изкрещя механикът.— Откъде идваш?
— Чичо! — извика младежът и се затича насреща му.
— По дяволите!— каза Бени.— От дванадесет часа ви търсим из гората
— А аз от петнадесет — отговори Армандо.
— По дяволите!… И къде бяхте?…
— Загубих се, Бени.
— В гората?…
— Да.
— Така си и мислех.
— Щастлив съм да ви видя жив, Бени. Убихте ли онзи проклет лос?
— Снощи опитахме месото му и ви уверявам, че беше изключително.
— Ще уважа едно хубаво парче печено месо, защото умирам от глад.
— Горкият Армандо — каза Фалконе. — Каква ли тежка нощ си прекарал.
— Ами лоша за малко не бях убит, чичо.
— От кого?
— От индианците.
— По дяволите! — извика Бени. — Вие ли стреляхте преди малко срещу тях?
— Да.
— Да не сте убили някого?
— Мисля, че да.
— Един негодник по-малко. Разкажете, Армандо.
С няколко думи младежът разправи какво се бе случило. Когато свърши, той видя, че канадецът се намръщи.
— Хиляди дяволи! — промърмори той. — Вие сте ранили или убили един жрец от племената танана?… Това би могло да има тежки последици, Армандо.
— Мислите ли? — попита Фалконе.
— Танана са смели и отмъстителни и няма да оставят безнаказана смъртта на своя магьосник.
— Искаше да ме унищожи. — каза Армандо.