Златото на Аляска
- Автор: Сальгари Эмилио
- Язык: болгарский
- Переводчик: Надежда Бояджиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Златото на Аляска». Краткое содержание книги:
— Бени!… Бени!…
Никой не му отговори. В гората не се чуваше никакъв шум. Какво се бе случило с другаря му и с неговия преследвач?
Армандо продължи да тича напосоки още около половин час. Обикаляше отново и отново сред този хаос от дървета и храсти, докато попадна сред купища изгнили дънери. Уморен и гладен, той спря. Къде го бе отвел този бяг? Къде се намираше — близо до езерото, до лагера или много далеч и от двете?… А какво се бе случило с Бени?… Дали беше успял да се отърве от неприятеля си, или бе убит от този страшен рог?… Тези въпроси го измъчваха, когато в далечината чу изстрел, повторен многократно от горското ехо.
— Добре! — помисли си той. — Това е пушката на канадеца, сигурен съм. Бени се е отървал от лоса. Ще се опитам да ида при него.
Успокоен за съдбата на своя смел другар, той утоли жаждата си в една локвичка с кристално чиста вода и тръгна отново, въобразявайки си, че лесно ще може да излезе от тази гора. Но надеждите му не се оправдаха. Няма по-трудно нещо от това да се ориентираш в девствен лес Човек си мисли, че се движи в една посока, а се оказва, че свива ту вляво, ту вдясно, като описва по-големи или по-малки кръгове, които в края на краищата го довеждат ако не на същото, то поне в близост до мястото, откъдето е тръгнал. Ако няма ориентир и не вижда слънцето, той изведнъж се озовава в положението на моряк в открито море. За кратко време Армандо получи добър урок. Бе вървял повече от час, когато с изненада установи, че се намира на мястото, което бе забелязал и прекосил преди около четиридесет и пет минути.
— Много странно! — възкликна той. — През цялото време вървях само направо или поне така си мислех, а сега отново виждам тази локвичка, която пази още следите от обувките ми Как стават тези работи?… Дали не съм се загубил?…
Обхванат от безпокойство, той спря за малко, без да знае кой път да поеме. След това отново тръгна смело, като се мъчеше да се насочи към брега на езерото Бе сигурен, че ако успееше да стигне дотам и ако вървеше по брега, ще успее да намери конете и лагера. В тази посока вместо по-рядка гората ставаше все по-гъста. Цели три часа Армандо продължи да върви отчаяно и уморен, жаден и гладен спря до стъблото на един огромен бор, чийто връх се издигаше на осемдесет метра височина.
— Изгубил съм се — каза си той. — Невъзможно е сам да изляза от тази проклета гора.
Не беше ял от сутринта. Седна върху ствола на един повален бор, извади от джоба си два сухара и започна да дъвчи с голям апетит. Би предпочел едно хубаво парче печен лебед или лес, но трябваше да се задоволи и с това. Младежът бе забелязал наблизо блато и се отправи натам, за да утоли жаждата си. Вече го виждаше между дърветата и храстите, когато усети, че отгоре му се стоварва тежка маса, която заби нокти в раменете му и едва не го повали. С бързо движение той се отърколи на една страна и се отърва от животното. На три крачки от себе си видя нещо космато да се движи, да се изправя на лапите си и да издава нещо подобно на грухтене. Това изобщо не бе успокояващо.
Животното, което така смело го бе нападнало, скачайки от клона на един клен, бе закръглено, яко, дълго може би един и високо половин метър, с къс врат, ниски крака и опашка около половин педя. Дългата му и настръхнала козина бе кестенява, а на гърба си имаше нещо подобно на помпон, тъмнокафяв със светла ивица по края. Като видя човек, то се учуди от собствената си смелост и вместо да го нападне отново, започна да отстъпва, съскайки като ядосана котка и показвайки дългите си бели зъби.
— Ако не се лъжа, това е лакомец — помисли си Армандо и хвана пушката.— Никога не съм чувал, че тези животни се осмеляват да нападат хора. Дали не ме е сбъркал с някой елен? Или е паднал върху мене, без да иска?
Лакомецът, защото това наистина бе едно от тези животни, продължаваше да отстъпва. Той съскаше и показваше зъбите си, докато Армандо се мъчеше да се прицели смъртоносно и го заплашваше с пушката си. Изведнъж звярът разбрал, че е загубен, с неподозирана за фигурата и тежестта му скорост се изправи на задните си крака и решително се хвърли върху ловеца с широко отворени лапи.
Атаката бе толкова неочаквана, че Армандо не можа да се прицели, а стреля напосоки. Нямаше време да зареди отново, затова хвана пушката за цевта и си послужи с нея като с боздуган и с всички сили удари нападателя по муцуната. Въпреки че губеше много кръв от разбитата си челюст, лакомецът, побеснял от болка и ярост, се вкопчи в краката на младежа и се опита да разкъса кожените му гети.