Златото на Аляска
- Автор: Сальгари Эмилио
- Язык: болгарский
- Переводчик: Надежда Бояджиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Златото на Аляска». Краткое содержание книги:
Един по-точен втори удар по главата повали животното, което още не бе мъртво: мяташе се отчаяно, мъчеше се да се изправи, риташе с късите се крака и издаваше глухо ръмжене. Изстрел от упор в едното му ухо сложи край на агонията.
— Никога не бих повярвал, че ще ме нападне толкова дребно животно — каза Армандо, като се приближи и започна да го оглежда любопитно. — Бяха ми казвали, че смелостта му стига да се нахвърля върху елени, но никога не съм чувал за човек, нападнат и изяден от лакомец.
Армандо не се лъжеше. Лакомците са многобройни в северните райони на Америка и по-специално в Аляска и английските територии на северозапад. Въпреки че притежават изключителна за размерите си сила, не смеят да нападат хора. Но не отстъпват пред големите животни. Изглежда невероятно, но надвиват дори лосове и елени. За да победят по-лесно, покатерват се на някое дърво, скриват се в клоните му и когато жертвата минава наблизо, се хвърлят отгоре й, като със завидна пъргавина разкъсват вратните й вени. Тези животни притежават изключителен апетит и с единствената цел да напълнят до краен предел стомасите си унищожават огромни количества дивеч, като не се спират пред никакви опасности. Когато са гладни, дори се осмеляват да влязат в индианските колиби и да ги ограбят. Предпазливи са и трудно попадат в многобройните капани, поставени от ловците заради кожите им, които се плащат до дванадесет долара. Армандо знаеше, че месото на лакомеца е отвратително дори за индианците, и въпреки че много му се искаше парче печено, не пожела да яде. Не се отказа обаче от кожата, тъй като тя можеше да му бъде полезна през нощта. Одра я бързо, метна я на раменете си и пое отново с надеждата най-после да излезе от тази безкрайна гора. Той се напи с вода и се опита отново да тръгне на изток, за да стигне до брега на езерото. Скоро разбра обаче, че напразно бе похабил силите си. Слънцето вече клонеше към залез, когато Армандо забеляза, че отново се намира до групата дървета, които бе видял преди около пет часа.
— Хайде — каза си той примирено. — Ще трябва да прекарам нощта тук.
Спря до един клен, за да зареди пушката си, и пребледня. Патрондашът му бе празен. Чак сега си спомни, че когато падна в капана няколко патрона се бяха изсипали. Това откритие го изплаши.
— Какво ще правя, ако срещна мечка? — запита се той. Младежът прерови джобовете си, в които имаше навика да слага някой и друг патрон за дребен дивеч. Намери само два.
— За какво ли ще ми послужат! — си каза — Ще се помъча да икономисам двата си последни изстрела, а утре ще потърся мястото, където ни нападна лосът.
Армандо не посмя да легне на земята. След няколко опита се хвана за един клон и се покачи на клена, като се настани върху едно разклонение, за да прекара нощта. Но гладът го измъчваше, защото не бе ял нищо друго освен двата сухара и не му позволяваше да затвори очи.
— Съжалявам за лакомеца — каза той и затегна колана си. — При липсата на друго това месо, макар и жилаво, щеше да послужи. Утре ще го потърся, ако вълците не са го изяли.
XXIII
ПРОСТРЕЛЯНИЯТ ЖРЕЦ
Когато и последният слънчев лъч се скри, гората стана толкова тъмна, че дори и на десет крачки не можеше да се различат стволовете на дърветата. Сгушен сред клоните, с пушка в ръка и нож на колана, Армандо се вслушваше в шумовете, без да помръдне, и се надяваше да чуе изстрел, който да извести приближаването на другарите му. Сигурно го търсеха, но къде?… Това бе толкова трудно в безкрайната гора.
— Може би съм се отдалечил много на юг, а съм мислел, че се движа на север — мърмореше си нещастникът. — Колко тревоги им създавам!… Може би смятат, че вече съм разкъсан от някоя мечка. Тъкмо разсъждаваше така, когато му се стори, че забеляза под себе си, на няколко крачки от дървото, което му служеше за убежище, огромна маса. Като не знаеше какво е, притаи дъх и се наведе, за да види по-добре.
— Прилича на кон или муле — промърмори. — Какво ли може да е?
Неясната фигура се спря до дървото и като че ли започна да пасе. Чуваше се шумоленето на сухи листа, раздвижването на храстите и изскубването на тревата, която растеше между дърветата. Нямаше съмнение: някакво животно пасеше под дървото.
Подтикван от любопитство, Армандо се наведе от клона, подозирайки, че това може да е един от конете оставени на брега на езерото. Искаше да огледа наоколо, но клонът се счупи и той полетя в празното пространство. Мислеше че ще падне сред храстите, но усети здрав гръб който не се преви под неговата тежест. Инстинктивно протегна едната си ръка, тъй като в другата държеше пушката, която не бе изпуснал при падането, и почувствува нещо като остра грива, в която се вкопчи отчаяно. Разбра, че бе яхнал пасящо под клена животно. Преди да си даде сметка за това щастливо избавление то вече го носеше през гората без посока. Подплашено от конника на гърба си, когото вероятно считаше за звяр, то се бе впуснало в луд бяг, като прескачаше пънове и преминаваше направо през храстите. Все още стъписан, Армандо се мъчеше да забави този бяг и да избягва клоните, за да не си разбие главата в някой от тях. Все някъде животното щеше да спре, сигурно извън гората, но положението на младежа съвсем не бе за завиждане, защото то препускаше без посока и без да мисли за ездача. Летеше като стрела сред дърветата, провираше се през храстите, прескачаше препятствия и минаваше през локвите по пътя си, сякаш искаше с тези почти ледени бани да се освежи. Клони и листа удряха лицето на конника и за да се предпази, Армандо се бе привел над шията му и подпрял главата си на нея, пазеше челото си от ниските здрави клони. Едно падане би имало много тежки последици при тази скорост и той отчаяно стискаше късата грива. По-неопитен ездач трудно би устоял на това засилващо се тръскане. Горкото животно малко по малко губеше сили. Хълбоците му уморено потръпваха, от гърлото му излизаше дрезгаво дихание и от минута на минута ставаше все по-учестено, а нозете му все по-трудно прескачаха безбройните препятствия в гората.