Златото на Аляска
- Автор: Сальгари Эмилио
- Язык: болгарский
- Переводчик: Надежда Бояджиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Златото на Аляска». Краткое содержание книги:
— Да се приготвим за падането. — промърмори Армандо. — След малко този побеснял звяр ще рухне.
В този момент забеляза, че дълбокият мрак се разсейва Обнадежди се.
— Значи сме прекосили гората? — запита се Армандо. — Душа, мой добри ми бегачо, още едно усилие и след това ще те освободя. После ще разбера върху какво съм паднал!
Гората ставаше все по-рядка, храстите изчезваха, а теренът започна да се изравнява Равнината трябваше да е наблизо. Животното излезе устремно от хаоса от огромни дънери и се насочи към зеленеещата се прерия, слабо осветена от луната. Едва сега Армандо разбра с кого бе извършил това фантастично препускане Както си и мислеше, това бе голям лос Горкият, като не знаеше що за звяр носи на гърба си, беше много изплашен. Когато видя пред себе си прострялата се прерия, събра сетни сили и се спусна напред, тръскайки отчаяно широките си рога. Армандо вече не се страхуваше от падането и от това, че може да си счупи главата в някой клон. Той се изправи и започна леко да подканя животното.
— Напред! Галоп! После ще те освободя и дори ще ти подаря живота!
Очевидно лосът нямаше нужда от подканяне Продължаваше да тича, но вече не по права линия, а на зигзаг, като от вре ме на време се мъчеше със силни отмятания да се освободи от нежелания ездач. Той видя в далечината група дървета и се отправи към тях. Може би се надяваше да намери някое блато, в което да се потопи, тъй като тези животни са наистина много добри плувци. Скоро стигнаха до дърветата. Вместо да се шмугне сред тях, лосът подскочи толкова силно, че конникът полетя във въздуха.
— По дя… — има време само да възкликне младежът.
Излетя напред като куршум, преобърна се два пъти и за щастие тупна в един гъсталак, който го предпази от удара. Докато падаше, се разнесоха викове и се разтичаха хора Армандо чу свистене, след това видя, че лосът се изправи на задните си крака, а после рухна и започна да рита.
— Негодници!… — изкрещя той и веднага скочи на крака — Кой уби елена ми? — грабна падналата си пушка и дотича до лоса.
Горкото животно, прободено в единия хълбок от къса стрела — нещо като тризъбец, издъхваше. От храстите изскочиха петима мъже, които заплашително размахваха стрели и томахавки. Когато видяха младежа, се спряха и го загледаха с изненада и недоверие. Ако се съдеше по дивашките им дрехи и по рисунките по тях, това бяха индианци от племето танана.
Всички бяха ниски и набити, с доста големи глави, с широки гърди и рамене. Лицата им бяха живописно изрисувани с червено, жълто и турскосиньо, косите им бяха дълги и черни, накичени с пера от диви петли и сокол, а в ноздрите си бяха забили по една пръчица или парче кост, което им придаваше доста жесток вид.
Дрехите им бяха от еленова кожа обсипани с ресни, перли и прозрачни парцалчета, придържани от копчета изпечени от глина. Бяха обути в доста широки панталони, чиито крачоли бяха напъхани в кожени мокасини с ресни и рисунки. На коланите си носеха индиански торбички, нещо като много дълги чанти, завършващи с кожени ресни, в които обикновено поставяха лула, огниво и амулети от разноцветни камъчета и мидички. Единият от тях, може би предводителят или жрецът, освен всичките тези дрехи носеше и широка полуощавена бяла меча кожа, по която имаше звънчета зъби от вълк и лакомец, глинени топчета и медни плочки. На шията си бе окачил тенекиена добре излъскана консервна кутийка която вероятно бе съдържала риба тон или сардина Няколко мига петимата мъже мълчаливо и любопитно гледаха Армандо. Той се бе скрил зад тялото на лоса и държеше пушката си в ръка. Предводителят на малкия отряд или жрецът, след като задоволи любопитството си, направи две крачки напред, размаха томахавката си и изрече на младежа няколко неразбираеми думи. От жеста му обаче се разбираше, че иска нещо, и то незабавно.