Стас и Нели (Из африканските пустини и лесове)

— На Саба ли свиркаше? Той тръгна след вас.

— Хукнал е след бивола, който раних, и аз съм много обезпокоен — отговори Стас. — Тези животни са толкова свирепи и силни, че дори лъвът се бои да ги напада. Саба може да си изпати, ако започне борба с такъв противник.

Като чу това, Нели се разтревожи много и заяви, че няма да си легне да спи, докато не се върне Саба. Като виждаше загрижеността й, Стас се ядосваше на себе си, че не бе скрил от нея опасността, и започна да я успокоява:

— Бих тръгнал след тях с пушката — каза той, — но вече трябва да са много далеч, а скоро ще падне нощ и следите няма да се виждат. Биволът е ударен сериозно и аз се надявам, че ще падне. Във всеки случай загубата на кръв ще го обезсили и дори да се хвърли срещу Саба, Саба ще успее да избяга… Да! Може би ще се върне едва нощес, но сигурно ще се върне.

Но като говореше така, той сам не вярваше на собствените си думи, защото помнеше какво беше чел за невижданата отмъстителност на африканския бивол, който дори и тежко ранен, заобикаля и се спотайва край пътечката, по която идва ловецът, след това ненадейно го напада, вдига го на рогата си и го хвърля нагоре. Със Саба можеше да се случи същото, без да става дума за другите опасности, които го заплашваха по обратния път през нощта.

Някак си неусетно дойде нощта. Кали и Меа направиха зериба, накладоха огън и се захванаха с вечерята. Саба го нямаше.

Нели ставаше все по-тъжна и накрая се разплака.

Стас едва я накара да си легне, като й обеща, че сам ще чака Саба,а щом се развидели, ще отиде да го търси и да го доведе. Нели влезе в палатката, но често-често показваше главичката си изпод полите на покрива й, за да пита върнало ли се е кучето. Сънят я надви едва след полунощ, когато Меа излезе да смени Кали, който бдеше край огъня.

— Защо дъщерята на месечината плаче? — младият негър попита Стас, когато двамата легнаха да спят върху чуловете. — Кали това не иска.

— Жал й е за Саба, когото биволът сигурно е убил.

— Може да не го е убил — отвърна черното момче. След това млъкнаха и Стас заспа дълбоко. Когато се събуди от студа, беше още тъмно. Огънят догаряше. Меа трябваше да го поддържа, но беше задрямала и от известно време бе престанала да притуря храсти върху жаравата.

Постелката, върху която спеше Кали, бе празна. Стас сложи сам храсти, след това побутна негърката и попита:

— Къде е Кали?

Един миг тя го гледаше с блуждаещ поглед, след това се поразсъни и каза:

— Кали взе меча на Гебхър и отиде за зериба. Мислех си, че иска да насече повече храсти, но той въобще не се върна.

— Отдавна ли излезе?

— Отдавна.

Стас почака известно време, но тъй като негърът дълго не се появяваше, неволно се попита:

— Избягал ли е?

И сърцето му се сви от неприятното чувство, което винаги събужда човешката неблагодарност. Та нали той се застъпваше за Кали, защищаваше го, когато Гебхър го изтезаваше по цели дни, а след това му спаси живота. Нели винаги се бе държала добре с него и плачеше над нещастието му, и двамата бяха много добри към него. Той е избягал! Та нали сам казваше, че не знае в коя посока се намират селищата на Вахима и че не би могъл да стигне до тях, а пък е избягал! Стас отново си спомни прочетеното в Порт Саид за африканските пътешествия, как пътешествениците разказваха за глупостта на негрите, които хвърлят товарите и бягат дори тогава, когато бягството ги заплашва с неизбежна смърт. Разбира се, че и Кали, който е въоръжен само със суданския меч на Гебхър, трябва да умре от глад или ако не попадне в ново робство при дервишите — да стане плячка на дивите зверове.