Война на световете
- Автор: Уэллс Герберт Джордж
- Язык: болгарский
- Переводчик: Сидер Флорин
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Война на световете». Краткое содержание книги:
Артилеристът започна да ми разправя какви хора имало още в Лондон.
— Една вечер миналата седмица — разказваше той — някакви глупаци поправили електричеството и цялата Риджънт стрийт и Съркъс блестели, претъпкани от пияна тълпа боядисани жени и дрипави мъже, които танцували и крещели до зори. Разправи ми го човек, който бил там. А когато се развиделило, те забелязали, че близо до Лангъм стои и ги наблюдава една бойна машина. Господ знае откога е била там. Сигурно здравата е уплашила някои! След това се запътила към тях и прибрала стотина души, които от пиянство или уплаха не могли да избягат.
Отблъскваща картинка от това време, което никоя история никога не ще опише изцяло!
От този разказ, като отговаряше на въпросите ми, артилеристът се върна пак към грандиозните си планове. Той се разпали и заговори толкова красноречиво за възможността да се завладее бойна машина, че малко остана отново да повярвам в него. Ала сега, понеже бях започнал да разбирам що за човек е, аз се досещах защо толкова настоява нищо да не се върши прибързано. Забелязах също, че сега и дума не ставаше, че той лично ще превземе бойна машина и ще се сражава с нея.
След известно време слязохме в мазето. И двамата като че ли не бяхме разположени да продължим копането и когато той предложи да си похапнем, аз се съгласих на драго сърце. Артилеристът изведнъж стана много щедър и след като се нахранихме, излезе и се върна с прекрасни пури. Ние запушихме и оптимизмът му се разгоря. Склонен беше и моето идване да смята за важно събитие.
— В избата има шампанско — подхвърли той.
— Копането ще ни спори повече след просто бургундско — отговорих аз.
— Не! — възрази артилеристът. — Днес аз черпя.
Шампанско! Боже мой, малко ли работа ни чака! Я да си починем и да посъберем сили, докато можем. Вижте само какви плюски имам по ръцете!
И твърдо решил да празнува, настоя след ядене да поиграем на карти. Той ме научи да играя „юкър“ и след като поделихме Лондон помежду си (аз взех северната половина, а той южната), започнахме да залагаме енории. Колкото и смешно и глупаво да се види това на трезвия читател, то е самата истина, а което е още по-интересно, картите и някои други игри, на които играхме, ми се видяха извънредно забавни.
Чудна е душата на човека! В минути, когато човечеството се намираше пред прага на пълно унищожение или страхотно израждане, когато не виждахме пред себе си никакви други възможности освен ужасна смърт, ние можехме да седим и да следим случайните комбинации на шарените картончета и да „играем коза“ с най-голямо въодушевление. След това той ме научи да играя покер и го бих при три тежки игри на шах. Когато се стъмни, решихме да рискуваме и запалихме лампа.
След безкрайна редица игри вечеряхме и артилеристът допи шампанското. Ние не спирахме да пушим пури. Артилеристът вече не беше същият смел възстановител на човешкия род, когото бях срещнал сутринта. Намираше се все още в оптимистично настроение, но това не беше същият неудържим, а един сравнително по-улегнал оптимизъм. Спомням си, че накрая с чувствително преплитащ се език вдигна наздравица за мене, в която дълго предъвква едни и същи неща. Аз си взех една пура и се качих горе да видя зелените светлини, които, както ми беше казал, пламтели над Хайгейтските хълмове.
Отначало се взирах, без да мога да различа нещо в Лондонската долина. Северните хълмове бяха загърнати в тъма; пожарите до Кенсингтън горяха с червени пламъци, а от време на време някой оранжевочервен огнен език се издигаше нагоре и изчезваше в дълбоката синева на нощта. Цялата останала част на Лондон тънеше в мрак. После, по-наблизо, долових странна светлина, някакво бледо пурпурновиолетово флуоресциращо сияние, което трептеше от нощния ветрец. Известно време не можех да разбера какво е, но сетне се досетих, че това слабо излъчване трябва да идва от червения бурен. При тази мисъл дремещото в ума ми недоумение, чувството ми за съотношението на нещата отново се събудиха. Аз вдигнах очи към Марс, червен и ясен, блещукащ високо на запад, а след това дълго и настойчиво се взирах в тъмнината към Хампстед и Хайгейт.