Война на световете
- Автор: Уэллс Герберт Джордж
- Язык: болгарский
- Переводчик: Сидер Флорин
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Война на световете». Краткое содержание книги:
Стоях, загледан в ямата, и сърцето ми буйно ликуваше, когато изгряващото слънце запали с лъчите си целия свят. Ямата още тънеше в мрак; мощните машини, такива грамадни и чудновати по своята сила и сложност, тъй чужди на Земята по извивките на очертанията си, зловещо и неясно се издигаха от сенките към светлината. Аз чувах как множество кучета се биеха над труповете, които се тъмнееха в дълбините на ямата, далече в моите крака. Отвъд ямата, на оттатъшния й ръб, плоска, грамадна и странна лежеше летателната машина, с която те са правили опити в нашата по-плътна атмосфера, когато са били изненадани от гниенето и смъртта. Смъртта беше дошла тъкмо навреме. Чух грачене над главата си и вдигнах поглед към огромната бойна машина, която никога вече нямаше да влиза в бой, към раздраните късове червено месо, от които капеше кръв връз съборените пейки на Примроуз Хил.
Обърнах се към склона на хълма и погледнах надолу, където, обкръжени от птици, стояха другите двама марсианци, които бях видял предишната вечер в часа на тяхната смърт. Единият беше умрял, както призоваваше другарите си; може да е умрял последен и гласът му не е млъкнал, докато не се изтощила силата на машината му. Сега тези безвредни триноги кули от лъскав метал блестяха в ярките лъчи на изгряващото слънце.
Около ямата, спасен сякаш по чудо от пълно разрушение, на всички страни се простираше великият Баща на градовете. Онези, които са виждали Лондон само загърнат с мрачното му димно наметало, едва ли могат да си представят разбудената нескрита красота на безмълвните му и безлюдни домове.
На изток, над почернелите развалини на Албърт Терас и разцепилата се игла на църковното кубе, слънцето блестеше ослепително в безоблачни небеса, а тук и там някой ръб в безбрежната пустош от покриви пречупваше светлината и я отразяваше със свирепа сила.
На север лежаха Килбърн и Хампстед, синкаво море от къщи; на запад големият град тънеше в мъгла; на юг, отвъд марсианците, ясни и дребни в светлината на изгрева изпъкваха зелените вълни на Риджънтс Парк, хотелът „Лангъм“, кубето на Албърт Хол, Имперският институт и гигантските дворци по Бромптън Роуд, а зад тях неясно се открояваха назъбените развалини на Уестминстър. Далече се синееха възвишенията на Съри и като две сребърни пръчици блестяха кулите на Кристалния палат. Куполът на катедралата „Свети Павел“ се чернееше на фона на разденилото се небе и аз за първи път видях, че на западната й страна зееше грамадна дупка.
И както гледах този безкраен простор от къщи, фабрики и черкви, безмълвни и изоставени от хората, както си мислех за несметните надежди и усилия, за безбройното множество хора, дали живота си за изграждането на тази човешка крепост, и за бързото и безмилостно разрушение, което беше надвиснало над всичко това, когато си дадох сметка, че сянката на заплахата се е отдръпнала, че хората пак могат да живеят по улиците и че този скъп за мене огромен мъртъв град ще си възвърне живота и могъществото, усетих вълна на умиление и сълзите ми едва не закапаха.
Край на мъченията! Още същия ден ще започне изцелението. Останалите живи, пръснати по цялата страна — без водачи, без закони, без храна, като овце без пастир, — хилядите, които са избягали по море, ще започнат да се връщат; пулсът на живота, все по-силен и по-силен, ще затупти отново из празните улици и безлюдни площади. Колкото и големи да са разрушенията, ръката на разрушителя е спряна. Всичките зловещи развалини, почернелите скелети на къщи, които гледат тъй мрачно озарената от слънцето трева по хълма, скоро ще заехтят от чуковете на възстановителите и ще зазвънтят от потракването на мистриите им. При тази мисъл прострях ръце към небето и възнесох благодарност на бога. „След година — мислех си аз, — след една година…“
И изведнъж със съкрушителна сила ме завладяха мисли за самия мен, за жена ми, за стария живот, изпълнен с надежди и нежни грижи, свършил безвъзвратно и завинаги.
IX
Съсипиите
А сега идва най-странното нещо в моята история. Все пак може и да не е чак толкова странно. Спомням си ясно, последователно и живо всичко, което съм правил в този ден до момента, когато стоях на Примроуз Хил, плачех и благодарех на господа. А след това не помня нищо.
За следващите три дни не зная нищо. След това научих, че съвсем не съм открил пръв поражението на марсианците, понеже няколко други скитници като мене го открили още предишната нощ. Един от тях — първият — отишъл в Сейнт Мартинс льо Гранд и докато аз съм се крил във файтонджийската барака, сполучил да телеграфира в Париж. Оттам радостната новина обиколила целия свят; хиляди градове, смразени от зловещата заплаха, тозчас засияли от пищни илюминации; то е било вече известно в Дъблин, Единбърг, Манчестър, Бърмингъм, когато аз съм стоял пред ръба на ямата. Хората вече плачели от радост, както ми разправяха после, крещяли и оставяли работата, за да си стиснат ръцете, композирали влакове дори до самия град — в Кру, за да се върнат в Лондон. Черковните камбани, занемели преди две седмици, незабавно подхващали новината, докато цяла Англия се огласила от камбанен звън. Хора с велосипеди, с изпити лица, несресани, препускали по всеки междуселски път и викали за ненадейното спасение, викали на измършавели, облещени, отчаяни люде. А храната! През Ламанш, през Ирландското море, през Атлантика на помощ бързали товари жито, хляб и месо. Корабите на целия свят като че ли отивали към Лондон в онези дни. Но аз не помня нищо за всички тези неща. Аз бях невменяем, побъркан човек. Дойдох на себе си в къщата на добри хора, които ме намерили на третия ден да скитам, плача и бълнувам из улиците на Сейнт Джонс Ууд. Те ми разправиха след това, че съм пял някакви объркани безсмислици, като: „Последният човек, останал жив! Ура! Последният човек, останал жив!“ Колкото и да бяха заети със собствените си тревоги, тези хора, чието име дори не мога да спомена тука, при все че много ми се иска да им изкажа своята благодарност, се загрижили за мене, прибрали ме и ме опазили от самия мен. Изглежда, докато не съм бил на себе си, бяха научили от мен нещичко за това, което бях преживял.