Война на световете

Артилеристът спря и сложи кафявата си ръка на рамото ми.

— В края на краищата може съвсем да не трябва да учим чак толкова много, докато… Само си представете: четири или пет от бойните им машини изневиделица откриват сражение… Топлинни лъчи наляво и надясно, а в тях — нито един марсианец. Нито един марсианец, а хора — хора, които са се научили как да ги управляват. Може дори и аз да доживея — да ги видя тия хора. Представете си какво ще е да имате една от тия чудесни машинки с топлинния й лъч на свое разпореждане!

Представете си, че можете да я командувате! Какво значение ще има, ако накрая хвръкнете по дяволите след такава схватка? Ще има марсианците да поококорят прекрасните си оченца! Не ги ли виждате как бързат бързат с пъшкане, пуфтене и вой при другите си механически приспособления? И навсякъде нещо не е наред! И — чат, прас, паф, бум! — тъкмо когато ги зачовъркат — с-с-с! — плъзне се топлинният лъч и ето ти на — човекът е отново завладял Земята!

За известно време дръзкото въображение на артилериста, увереният тон и смелостта му напълно покориха ума ми. Аз повярвах без всякакво колебание и в предсказанието му за съдбата на човечеството, и в приложимостта на изумителния му план и читателят, който ме сметне за лековерен и глупав, трябва да противопостави своето положение, както чете спокойно, съсредоточил мислите си върху четивото, на моето, както аз седях, боязливо клекнал в храстите, и слушах, отвличан от своя страх, Ние приказвахме така цялата първа половина от утрото, а после се измъкнахме от храстите и след като огледахме кръгозора, не се ли виждат някъде марсианци, изтичахме презглава до къщата на хълма Пътни, където артилеристът си беше направил леговище. Това беше мазето за въглища и когато видях работата, над която се беше трудил цяла седмица — една дупка едва ли по-дълга от десетина ярда, която той смяташе да прокопае до главния канал на хълма Пътни, — у мен за първи път се събуди неясната мисъл за пропастта между смелите му блянове и физическите му възможности. Такава дупка аз бих могъл да изкопая за един ден. Но бях достатъчно повярвал в него, за да му помагам до пладне и дори малко по-късничко. Ние имахме градинска количка и трупахме изкопаната пръст край кухненската печка. Подкрепихме се с една кутия консервирана супа от телешка глава и вино от килера до мазето. Аз намирах някакво странно облекчение в тази упорита работа, благодарение на която забравях измъчващата ме картина на чуждия свят отвън. Докато работех, в главата ми се въртеше неговият проект и лека-полека започваха да се надигат възражения и съмнения, но аз не спрях да работя цялата сутрин, толкова бях доволен да имам пак някаква цел. След като поработих един час, започнах да размишлявам за разстоянието, което трябваше да се прокопае, докато се стигне до канала, за вероятността изобщо да сме сбъркали посоката. Много ме безпокоеше мисълта защо трябва да копаем този дълъг тунел, когато нищо не ни пречи да слезем веднага в канала през една от шахтите и оттам да започнем проход към къщата. Струваше ми се също, че изборът на къщата не е сполучлив и затова се налага да се прави прекалено дълъг тунел. Но тъкмо когато започвах да преценявам тези съображения, артилеристът спря да копае и се обърна към мен.