Война на световете

Тука пак се натъкнах на черен прах и на трупове. По целия Фулъмски път видях, общо взето, дванадесетина мъртъвци. Те бяха умрели преди много дни и затова бързах да ги отмина. Засипалият ги черен прах смекчаваше очертанията им. Един-двама бяха разкъсани от кучета.

Там, където нямаше черен прах, всичко странно напомняше неделен ден в Сити — затворените дюкяни, заключените къщи със спуснати пердета, липсата на хора и тишината. На места имаше следи от грабеж, но много рядко в други дюкяни освен бакалници и винарски изби. На едно място беше счупена витрината на бижутерски магазин, но, изглежда, на крадеца бяха попречили, та на тротоара се търкаляха пръснати много златни верижки и часовник. Не си направих труда дори да ги докосна. По-нататък, на един праг, лежеше дрипава жена; увисналата й през коляното ръка беше разсечена и кръвта се стичаше надолу по ръждивокафеникавата й рокля, а на тротоара имаше локва шампанско от разбита двойна бутилка. Жената имаше вид на заспала, но беше мъртва.

Колкото повече навлизах в Лондон, толкова по-дълбока ставаше тишината. Но това не беше тишината на смъртта, а по-скоро тишина на несигурността, очакването. Всеки миг разрухата, която беше вече засегнала северозападните покрайнини на столицата и унищожила Илинг и Килбърн, можеше да порази и тези къщи и да ги превърне в димящи съсипии. Това беше обречен и изоставен град…

В Южен Кенсингтън по улиците нямаше нито мъртъвци, нито черен прах. Тъкмо близо до Южен Кенсингтън чух за първи път виенето. То се натрапи почти неусетно на съзнанието ми. Това бе ридаещо, непрекъснато редуване на две ноти: „Ул-ла, ул-ла, ул-ла.“ Когато минавах по улици, водещи на север, то ставаше по-силно, но изпречващите се жилища и други сгради сякаш го заглушаваха и прекъсваха. То се разнесе с пълна сила по Екзибишън Роуд. Аз спрях и се загледах към Кенсингтън Гардънс, учуден от странните далечни стенания. Можеше да се помисли, че тази безбрежна пустиня от къщи беше намерила глас, за да се оплаче от своя страх и самотност.

„Ул-ла, ул-ла, ул-ла“ — се носеше това свръхчовешко ридание и звуците на огромни вълни се разливаха по широката, огряна от слънце улица, между високите здания от двете страни. Обзет от недоумение, аз се запътих на север, към железните порти на Хайд Парк. Дори бях наполовина готов да се вмъкна в Природонаучния музей и да се кача до върха на кулите му, за да видя целия парк. Но реших да си остана на земята, където човек можеше бързо да се скрие, и продължих нагоре по Екзибишън Роуд. Всичките големи богатски къщи от двете страни на улицата бяха празни и безмълвни и крачките ми отекваха между стените на сградите. В горния край, близо до портите на парка, пред мен се изпречи странна гледка: преобърнат омнибус и оглозган скелет на кон. Почудих му се малко и след това отидох при моста през Серпантината6. Гласът се чуваше все по-силно и по-силно, при все че над покривите на север от парка не можех да видя нищо освен облаци дим в северозападна посока.