Война на световете
- Автор: Уэллс Герберт Джордж
- Язык: болгарский
- Переводчик: Сидер Флорин
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Война на световете». Краткое содержание книги:
Лондон ме гледаше от всички страни с призрачен взор. Прозорците на белите къщи приличаха на очните кухини на череп. Във въображението си виждах около мен безшумно да се движат хиляди врагове. Аз се сковах от ужас, изплаших се от безразсъдната си смелост. Улицата пред мен стана непрогледно черна, сякаш намазана с катран, и видях някаква сгърчена фигура да ми препречва пътя. Нямах сили да накарам себе си да продължа. Свих по Сейнт Джонс Ууд Роуд и хукнах презглава да бягам от тази непоносима тишина към Килбърн. До късно след полунощ се крих от нощта и мълчанието в една файтонджийска барачка на Хароу Роуд. Но преди да се съмне, смелостта ми се върна и звездите още грееха на небето, когато отново се запътих към Риджънт Парк. Аз се загубих из улиците и изведнъж в края на някакъв дълъг булевард, в полумрака на ранната зора, видях очертанията на Примроуз Хил. На върха, извисил се към гаснещите звезди, стоеше трети марсианец, прав и неподвижен като другите.
Облада ме безумно решение. Реших да умра и да сложа край на всичко и да си спестя дори труда да се самоубия. Безстрашно се запътих към този титан, но когато се приближих в разгарящия се ден, видях множество черни птици да кръжат и да се трупат около качулката. Сърцето ми подскочи и аз се втурнах да тичам по пътя.
Бързо минах през червените бурени, които бяха запречили Сейнт Едмъндс Терас, прегазих до гърди във вода потока, който бликаше от водопровода към Албърт Роуд, и излязох на тревата, преди да изгрее слънцето. Огромни купища пръст бяха натрупани около билото на хълма и го превръщаха в исполински редут — това беше последното и най-голямо укрепление, направено от марсианците, а иззад тези купища пръст в небето се издигаше тънка струя дим. На фона на небето се мярна и изчезна тичащо куче. Догадката, която беше проблеснала в ума ми, започваше да става по-реална, по-правдоподобна. Аз не се страхувах, аз само треперех от възторг, когато се изкачвах тичешком по нагорнището към неподвижното чудовище. От шлема висяха някакви отпуснати кафяви парцали и гладните птици ги кълвяха и късаха.
След още един миг се бях покатерил по земния насип и стоях на гребена му — вътрешността на редута лежеше в краката ми. Това беше огромна площ с оставени тук и там гигантски машини, грамадни купища материали и странни съоръжения. И пръснати сред всичко това, някои в преобърнати бойни машини, други в неподвижни сега работни машини, а десетина, вкочанясали и безмълвни, наредени един до друг, лежаха марсианците — мъртви! — покосени от предизвикващи гниене и болести бактерии, за борба с които организмът им не е бил подготвен; загинали, както загиваше червеният бурен; след неуспеха на всичките изобретения на човека, покосени от най-нищожните твари, с които господ в мъдростта си бе населил Земята.
Защото всичко бе станало така, както и аз, и мнозина други бихме могли да предвидим, ако ужасът и нечаканата напаст не бяха заслепили нашите умове. Тези зародиши на болестите са взимали своята дан от човечеството от сътворението на света — взимали са я от нашите прародители, преди още те да бяха станали човеци, когато животът първом се появил на Земята. Но благодарение на този естествен подбор между хората у нас се е развила съпротивителна сила; пред никой микроб ние не отстъпваме без борба, а за много от тях — например за тези, които предизвикват гниене в мъртвата материя — живото ни тяло остава неуязвимо. Ала на Марс няма бактерии и щом тези нашественици пристигнали, щом започнали да пият и да се хранят, нашите микроскопични съюзници започнали да подготвят тяхното поражение. Още когато съм ги наблюдавал, те са били безвъзвратно обречени, те са умирали и гниели още докато се движели насам и натам. Това е било неизбежно. С цената на милиарди живота човекът е откупил рожденото си право върху Земята и то остава негово въпреки всякакви пришълци; то щеше пак да си остане негово, да бяха марсианците дори десетократно по-могъщи. Защото хората нито живеят, нито умират мърцина.
Тук и там лежаха те пръснати, почти петдесет на брой, в направената от тях огромна яма, застигнати от смърт, която трябва да им се е сторила толкова необяснима, колкото може да бъде всяка смърт. За мен тогава тази смърт бе също необяснима. Аз разбирах само едно нещо — че тези твари, които доскоро са били живи и толкова страшни за хората, бяха мъртви. И аз повярвах за миг, че се е повторило поражението на Сенахирим7, че господ се е съжалил и ангелът на смъртта ги е покосил през нощта.
7
Сенахирим — древносирийски цар, чиято войска, обсадила Ерусалим, според библейското предание била унищожена за една нощ от ангела на смъртта. — Б. пр.