Война на световете
- Автор: Уэллс Герберт Джордж
- Язык: болгарский
- Переводчик: Сидер Флорин
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Война на световете». Краткое содержание книги:
Аз спрях, както бях по ръце и колене, понеже се намирахме вече при храстите, където се готвехме да се вмъкнем пълзешком.
— Да летят ли?!
— Да — потвърди той, — да летят.
Аз влязох по-надълбоко в храстите и седнах.
— Свършено е с човечеството — забелязах аз. — Могат ли да направят и това, те просто ще обиколят света.
Артилеристът кимна.
— Ще го обиколят. Но… това малко ще пооблекчи положението тука. А освен това… — Той ме изгледа. — Не ви ли е ясно, че с човечеството е свършено? На мен ми е ясно. Ние сме победени, бити!
Аз се облещих. Колкото и да е чудно, но не бях стигнал до това заключение — заключение, което ми се видя съвършено неоспоримо, щом той го изрече. Все още бях подхранвал някаква смътна надежда или по-скоро бях се придържал о привичния си стар начин на мислене.
— Бити сме! — повтори артилеристът и в думите му прозвуча дълбоко убеждение. — Всичко е свършено. Те загубиха едного, само едного. Те стъпиха здраво тука и сломиха най-великата сила на света. Те ни погазиха. Смъртта на този единствен марсианец край Уейбридж беше чиста случайност. А тези марсианци само отварят пътя на другите. Те не са спрели да идват. Тези зелени звезди… От пет-шест дена не съм видял нито една, но не се и съмнявам, че те падат някъде всяка нощ. Нищо не може да се направи. Ние сме победени! Бити!
Не му отговорих. Аз седях загледан пред себе си и напразно се мъчех да измисля нещо, с което да му възразя.
— Това не е война — каза артилеристът. — По начало това не е било война, както не може да има война между хора и мравки.
Изведнъж си спомних нощта в обсерваторията.
— След десетия снаряд те не са стреляли повече от Марс… поне до пристигането на първия цилиндър.
— Отде знаете? — попита артилеристът. Аз му обясних. Той се замисли.
— Трябва нещо да им се е повредил топът — реши той. — Но и така да е? Те ще го поправят пак. Пък дори и да се позабавят, може ли това да промени края? Също като хората и мравките. Ето, мравките строят своите градове, живеят своя живот, водят войни, правят революции, докато хората решат да ги махнат от пътя, и тогава просто ги махат. Точно това сме сега ние: обикновени мравки. Само че…
— Е? — подканих го аз.
— Ние сме мравки, които се ядат. Мълчаливо се спогледахме.
— Е, и какво ще правят те с нас? — попитах аз.
— Точно за това съм си мислил — отговори ми артилеристът, — точно за това съм си мислил. След Уейбридж тръгнах на юг и все си мислех. Аз виждах какво става. Повечето хора бяха много заети с хленчене и вълнения. Но аз не обичам да хленча. Случвало ми се е да гледам смъртта в очите; аз съм войник, не съм украшение и за добро или за зло, смъртта си е смърт. Оцелява само този, който не загубва ума и дума. Видях, че всички са хукнали на юг. Казах си тогава: „Там няма да има храна за дълго“ и тръгнах обратно. Взех да търся марсианците, както врабчето търси човека. Там навсякъде — той посочи, с ръка към хоризонта — мрат от глад със стотици, бягат и се тъпчат едни други.
Той видя изражението на лицето ми и смутено млъкна.
— Без съмнение мнозина, които са имали пари, са избягали във Франция — продължи той. После като че ли се подвоуми дали да ми се извини, но срещна погледа ми и добави: — Навред наоколо има храна. Консерви в магазините, вино, ракия, минерални води, а водопроводните тръби и водоемите са празни. Та аз ви разправях за какво съм си мислил. Те са разумни същества — казах си аз — и изглежда, че ние им трябваме за храна. Първо ще ни сломят — ще унищожат корабите, машините, оръдията, градовете, целия ред и обществения строй.
Всичко това ще изчезне. Да бяхме по големина колкото мравките, може би щяхме да се отървем. Но не сме. Всичко у нас е твърде голямо, за да остане незасегнато. Това е първото сигурно нещо. Така ли е?
Аз кимнах.
— Така е; аз съм го обмислил. Добре, да видим нататък: сега те ни хващат, когато им дотрябваме. Марсианецът трябва само да мине няколко мили, за да събере цяла тълпа, както си върви. А аз видях едного един ден край Уондзуърт да руши парче по парче цели къщи и да рови в развалините. Но те няма да правят това много дълго. Щом видят сметката на всичките ни оръдия и кораби, разрушат железниците ни и направят всичко, което правят сега там, ще започнат да ни ловят системно, да избират най-добрите, да ни затварят в клетки и тъй нататък. Ето за какво ще се заловят много скоро. Боже! Че те още не са започнали както трябва. Не го ли виждате?