Тайнственият остров
- Автор: Верн Жюль Габриэль
- Серия: voyages extraordinaires #13
- Язык: болгарский
- Переводчик: Йордан Петров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайнственият остров». Краткое содержание книги:
За щастие „Тайнственият остров“ е и още нещо, несрещано твърде често в литературата с напрегнат, приключенски сюжет — това е книга, която облагородява. А чудесната вяра във възможностите на човека, просветеният хуманизъм на героите и неповторимата атмосфера на „Острова“ я обричат на незабравимост.
„Тайнственият остров“ е уникална, защото е едновременно много неща: и приключенска литература, и утопия, и робинзониада, и научно-техническа фантастика, и химн на човешкия труд и творчески възможности, дори истински „екшън“ на моменти или пък криминална литература с интелектуални загадки „а ла Агата Кристи“; понякога се превръща дори в морско-пиратски роман, а през цялото време е и нещо много рядко — чаровен модел на цялата еволюция на човека, от каменните оръдия, първия огън и първите опитомени животни и растения, до телеграфа и Библията. Само че еволюция не за 2 милиона години, а събрана само в две-три.
Може би някои от „по-техническите“ романи на Верн, като „Пътуване до Луната“ или „Капитан Немо“, да имат доста остарели елементи. Не и „Тайнственият остров“. Това е книгата, с която Жул Верн пресече целия XX век и уверено навлиза в XXI. Прочетете я сега. И отново я прочетете след 20 години — да кажем, в 2013-та — може би заедно с вашия син или внук. И ще се убедите, че е така.
Ако не сте съгласни — пишете ни да ви я сменим.
Библиотека СВЕТОВНА ФАНТАСТИКА тогава ще ви предлага вече най-доброто от двадесет и първото столетие.
Пенкроф беснееше най-много от всички и наистина беше много ядосан.
— Шега! — повтаряше той. — Направили си шега! Но аз не обичам шегите и горко на шегобиеца, ако ми падне в ръцете!
Щом на изток сипна зората, преселниците, добре въоръжени, отидоха на брега край канарите. Гранитния дом, огряван направо от изгряващото слънце, скоро щеше да бъде облян в утринната светлина и наистина още преди пет часа затворените капаци на прозорците се откроиха сред завесите зеленина.
Там всичко беше в ред, но от гърдите на преселниците се изтръгна вик, когато видяха, че вратата, която бяха затворили добре, преди да тръгнат, зееше отворена.
Някой се беше вмъкнал в Гранитния дом. Нямаше вече никакво съмнение в това.
Горната стълба, обикновено спусната от вратата до площадката, беше на мястото си, но долната стълба беше издърпана и дигната до прага. Съвършено ясно беше, че натрапниците са искали да се предпазят от каквато и да било изненада.
— Мръсници такива! — ревна морякът. — Спят си спокойно, като че са си у дома! Хей, пирати, разбойници, корсари, мръсни англичани!
Когато Пенкроф, като американец, наричаше някого „мръсен англичанин“, смяташе, че му е нанесъл най-голямата обида.
Съмна вече и слънчевите лъчи заляха в обилна светлина лицето на Гранитния дом. Вътре, както и вън, цареше пълна тишина и спокойствие.
Преселниците стигнаха даже дотам, че започнаха да се питат има ли някой в Гранитния дом, или не.
На Хърбърт тогава му дойде наум да върже за една стрела въже и да пусне стрелата така, че да се провре между първите стъпала на стълбата, която се подаваше от прага. По тоя начин стълбата можеше да се издърпа с въжето до земята и да се възстанови връзката с Гранитния дом. Пенкроф разви въжето и завърза края му за една стрела с много пера. После Хърбърт нагласи стрелата, обтегна лъка и се прицели внимателно в увисналия край на стълбата.
Сайръс Смит, Джедеон Спилет, Пенкроф и Наб се бяха отдръпнали малко назад, така че да наблюдават какво ще стане на прозорците в Гранитния дом. Дописникът беше насочил карабината и се целеше във вратата.
Хърбърт отпусна тетивата, стрелата свирна, повлече въжето и се провря между двете последни стъпала.
Опитът беше успешен.
Хърбърт хвана веднага края на въжето, но тъкмо когато го разтърсваше, за да свали стълбата, някаква ръка се плъзна бързо между стената и вратата, сграбчи стълбата и я прибра в Гранитния дом.
— Мръсен негодник! — ревна морякът. — Ако един куршум можеше да те направи щастлив, скоро ще го получиш!
— Но кой беше това? — запита Наб.
— Маймуна! Макак! Сапажу! Шебек! Орангутан! Бабун! Горила! Сагуин! Нашият дом е завзет от маймуни, които са се изкатерили по стълбата, докато ни е нямало!
В същия миг, сякаш за да потвърдят думите на моряка, три-четири маймуни бутнаха капаците, показаха се на прозорците и поздравиха истинските стопани с хиляди кривения и кълчения.
— Знаех си, че е шега! — извика Пенкроф. — Но един от тия шегобийци ще плати и за другите!
Морякът дигна пушката, прицели се бързо в маймуните и стреля. Всички се скриха, с изключение на една — смъртно ранена, тя полетя на пясъка.
Тази едра маймуна беше от първоразредните четириръки, нямаше никакво съмнение в това. Шимпанзе или орангутан, горила или гибон, тя се числеше към човекоподобните маймуни, наречени така поради приликата им с човешкия род. Прочее, Хърбърт заяви, че е орангутан, а знаем, че момъкът разбираше от зоология.
Случаят беше наистина тежък. Пенкроф беснееше. Имаше и нещо весело в положението, но на него никак не му беше до смях. Ясно беше, че преселниците в края на краищата щяха да успеят да си възвърнат жилището и да прогонят оттам натрапниците, но кога и как — не можеха да кажат.
Изминаха два часа — през това време маймуните избягваха да се показват. Но те бяха още в Гранитния дом, тъй като на три-четири пъти по някоя муцуна или ръка се мяркаха на прозорците или на вратата и бяха посрещани с изстрели.
— Да се скрием — предложи тогава инженерът. — Маймуните може да помислят, че сме си отишли, и пак да се покажат. Но Спилет и Хърбърт да залегнат зад канарите и да стрелят по тях, веднага щом се появят.
Нарежданията на инженера бяха изпълнени и докато дописникът и Хърбърт, двамата най-опитни стрелци между преселниците, залягаха на удобно място, но без маймуните да ги виждат, Наб, Пенкроф и Сайръс Смит се изкачиха на възвишението и навлязоха в гората, за да убият малко дивеч, тъй като беше време за закуска, а нямаха никаква храна.