Тайнственият остров
- Автор: Верн Жюль Габриэль
- Серия: voyages extraordinaires #13
- Язык: болгарский
- Переводчик: Йордан Петров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайнственият остров». Краткое содержание книги:
За щастие „Тайнственият остров“ е и още нещо, несрещано твърде често в литературата с напрегнат, приключенски сюжет — това е книга, която облагородява. А чудесната вяра във възможностите на човека, просветеният хуманизъм на героите и неповторимата атмосфера на „Острова“ я обричат на незабравимост.
„Тайнственият остров“ е уникална, защото е едновременно много неща: и приключенска литература, и утопия, и робинзониада, и научно-техническа фантастика, и химн на човешкия труд и творчески възможности, дори истински „екшън“ на моменти или пък криминална литература с интелектуални загадки „а ла Агата Кристи“; понякога се превръща дори в морско-пиратски роман, а през цялото време е и нещо много рядко — чаровен модел на цялата еволюция на човека, от каменните оръдия, първия огън и първите опитомени животни и растения, до телеграфа и Библията. Само че еволюция не за 2 милиона години, а събрана само в две-три.
Може би някои от „по-техническите“ романи на Верн, като „Пътуване до Луната“ или „Капитан Немо“, да имат доста остарели елементи. Не и „Тайнственият остров“. Това е книгата, с която Жул Верн пресече целия XX век и уверено навлиза в XXI. Прочетете я сега. И отново я прочетете след 20 години — да кажем, в 2013-та — може би заедно с вашия син или внук. И ще се убедите, че е така.
Ако не сте съгласни — пишете ни да ви я сменим.
Библиотека СВЕТОВНА ФАНТАСТИКА тогава ще ви предлага вече най-доброто от двадесет и първото столетие.
Веднага се разнесе истинска стрелба във въздуха! Пламналият бамбук гърмеше като ракети! Само тоя шум беше достатъчен, за да изплаши и най-дръзките хищници!
Тоя начин на силна стрелба не беше измислен от инженера, защото според Марко Поло17 татарите са го прилагали успешно цели столетия, за да прогонват от своите станове страшните хищници в Средна Азия.
Глава V
Сайръс Смит и другарите му преспаха най-спокойно в пещерата, която ягуарът беше оставил така любезно на тяхно разположение.
При изгрев-слънце всички бяха на брега на самия край на носа и се взираха пак в хоризонта, две трети от който можеше да се обгърне с поглед. За последен път инженерът се увери, че в морето няма никакво платно, никаква следа от разбит кораб, а и с далекогледа не откриха нищо съмнително.
Нищо нямаше и на крайбрежието, поне в оная част, която образуваше южния бряг на носа и се простираше в права посока на три мили дължина, тъй като отвъд дъгата на малък залив се криеше останалият бряг и дори от крайна точка на полуостров Змия не можеше да се види нос Лапа, затулен от високи канари.
И тъй оставаше да се проучи южното крайбрежие на острова.
— Ако се върнем по брега до нос Лапа — заяви Наб, — след като заобиколим носа, пред нас ще се изпречи…
— Благодарност! — допълни Хърбърт. — Наистина, а нямаме нито мост, нито пък лодка, за да я преминем!
— Голяма работа, господин Сайръс — отвърна морякът. — С няколко дървета лесно ще преплаваме реката!
— Все пак — обади се Джедеон Спилет — добре ще е да си направим мост, ако искаме да отиваме по-лесно във Фар-уест.
— Мост ли! — извика Пенкроф. — Та нали господин Смит е инженер? Ще ни направи мост, когато потрябва! Аз пък се наемам да ви пренеса тая вечер на другия бряг на Благодарност, без капка да капне на дрехите ви. Имаме храна за още един ден, това ни стига, пък може днес да ударим дивеч, а не като вчера! Да вървим!
Предложението бе прието единодушно, тъй като всички държаха да свършат веднъж завинаги със съмненията си, а със завръщането през нос Лапа целият остров щеше да бъде напълно проучен. Но не биваше да губят нито миг, защото четиридесет мили бяха дълъг път и в никакъв случай не можеха да се приберат в Гранитния дом, преди да мръкне.
В шест часа сутринта малкият отряд тръгна пак на път. Напълниха пушките с куршуми, да не би да срещнат зли двуноги или четириноги, и Топ, който трябваше да върви напред, получи нареждане да претърси окрайнината на гората.
И на брега не личеше нищо, което да е във връзка с предполагаемото корабокрушение, а всеки по-значителен предмет, като коритото на кораб, не можеше да не се забележи или пък останките му щяха да бъдат изхвърлени на брега, какъвто беше случаят със сандъка, изхвърлен най-много на двадесет мили от това място. Но нямаше нищо.
Към три часа Сайръс Смит и другарите му стигнаха до малко, съвършено затворено заливче, в което не се вливаше никаква река. То образуваше истинско естествено пристанище, невидимо от морето, което завършваше с тесен пролив между подмолите.
Джедеон Спилет предложи на другарите си да поотпочинат на това място. Приеха, защото бяха изгладнели от дългия път, и никой не отказа да се подкрепи с парче месо.
След няколко минути преселниците, насядали под сянката на чудна китка морски борики, поглъщаха храната, която Наб беше измъкнал от торбата си.
Намираха се на петдесет-шестдесет стъпки над морското равнище. Погледът им обгръщаше доста голяма площ, прехвърляше последните канари на носа и се губеше в залив Обединение.
Но макар че погледът им се простираше далеч в морето и инженерът обходи с далекогледа точка по точка цялата линия, където се сливаха водата и небето, не откриха никакъв кораб.
Далекогледът обиколи също така грижливо цялата непроучена още част на крайбрежието, от пясъците до канарите, но никакви останки не се мярнаха в зрителното му поле.
— Е — каза Джедеон Спилет, — трябва да се примирим и да се утешим с мисълта, че никой няма да дойде да ни оспорва правата над остров Линкълн!
— Но сачмата! — извика Хърбърт. — Та тя не беше плод на нашето въображение!
— Дявол да го вземе, не! — ревна Пенкроф, като се сети за счупения си кътник.
— До какво заключение да дойдем тогава? — запита дописникът.
— До заключението — отвърна инженерът, — че най-много преди три месеца някой кораб по неволя или се е отбил…
— Как, Сайръс, да не допускате, че той е потънал, без да остави никаква следа? — прекъсна го дописникът.
17
Марко Поло (1254–1324) — венециански пътешественик. В 1271 г. заминал заедно с баща си, който бил търговец, за Китай. Пътешествието на Поло от Венеция до Китай през Армения, Персия, Памир, Самарканд, Кашгар продължило три години и половина. Поло живял седемнадесет години в двора на Хан Хубилай.