Тайнственият остров
- Автор: Верн Жюль Габриэль
- Серия: voyages extraordinaires #13
- Язык: болгарский
- Переводчик: Йордан Петров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайнственият остров». Краткое содержание книги:
За щастие „Тайнственият остров“ е и още нещо, несрещано твърде често в литературата с напрегнат, приключенски сюжет — това е книга, която облагородява. А чудесната вяра във възможностите на човека, просветеният хуманизъм на героите и неповторимата атмосфера на „Острова“ я обричат на незабравимост.
„Тайнственият остров“ е уникална, защото е едновременно много неща: и приключенска литература, и утопия, и робинзониада, и научно-техническа фантастика, и химн на човешкия труд и творчески възможности, дори истински „екшън“ на моменти или пък криминална литература с интелектуални загадки „а ла Агата Кристи“; понякога се превръща дори в морско-пиратски роман, а през цялото време е и нещо много рядко — чаровен модел на цялата еволюция на човека, от каменните оръдия, първия огън и първите опитомени животни и растения, до телеграфа и Библията. Само че еволюция не за 2 милиона години, а събрана само в две-три.
Може би някои от „по-техническите“ романи на Верн, като „Пътуване до Луната“ или „Капитан Немо“, да имат доста остарели елементи. Не и „Тайнственият остров“. Това е книгата, с която Жул Верн пресече целия XX век и уверено навлиза в XXI. Прочетете я сега. И отново я прочетете след 20 години — да кажем, в 2013-та — може би заедно с вашия син или внук. И ще се убедите, че е така.
Ако не сте съгласни — пишете ни да ви я сменим.
Библиотека СВЕТОВНА ФАНТАСТИКА тогава ще ви предлага вече най-доброто от двадесет и първото столетие.
Към седем часа вечерта преселниците, капнали от умора, стигнаха нос Влечуго, странно изрязан от морските вълни като кичур. Тук завършваше крайбрежната гора на полуострова, а в цялата южна част брегът си беше пак бряг със своите скали, подводни канари и пясъци. Не беше изключено някой разбит кораб да е попаднал в тоя край на острова, но вече мръкваше и трябваше да отложат проучванията за следващия ден.
Гората Фар-уест завършваше тук и сред последните дървета момъкът откри гъсти бамбукови храсти.
— Добре сме — каза той. — Ето едно ценно откритие.
— Ценно ли? — попита Пенкроф.
— Разбира се — отвърна Хърбърт. — Слушай, Пенкроф, излишно е да ти казвам, че от бамбуковата кора, нарязана на жилави ивици, плетат кошове и кошници; от същата тая кора, накисната и превърната на каша, получават китайската хартия; от стеблата пък според дебелината им правят бастуни, лули и водопроводи; големият бамбук е ценен строителен материал, здрав и лек, и никога не завъжда насекоми. Излишно е дори да добавям, че като прережат междувъзлията на бамбука така, че напречната преграда, която образува възела, да остане за дъно, получават здрави и удобни съдове, които китайците много употребяват. Това всъщност не те задоволява.
— Но като ти кажа, ако, разбира се, не знаеш, че в Индия ядат бамбук вместо аспержи…
— Аспержи високи тридесет стъпки ли! — ахна морякът. — И вкусни ли са?
— Знаменити! — отвърна Хърбърт. — Само че никой не яде стебла от по тридесет стъпки, а младите бамбукови издънки.
— Отлично, момчето ми, отлично! — отвърна Пенкроф.
— Ще добавя също, че сърцевината на младите стебла, накисната в оцет, е много добра подправка.
— А не се ли пуши случайно?
— Не, бедни ми Пенкроф!
Хърбърт и морякът не търсиха дълго удобно място, за да пренощуват. В крайбрежните канари — много разпокъсани, тъй като навярно бяха шибани безмилостно от морските вълни, издигани от югозападните ветрове — имаше много пещери, които щяха да им дадат възможност да преспят на завет. Но тъкмо се канеха да влязат в една от тия пещери, страшен рев ги прикова на мястото им.
— Назад! — извика Пенкроф. — В пушките ни има само сачми, а животни, които реват така, ще се стреснат от тях колкото от зрънце сол!
И морякът сграбчи Хърбърт за ръката и го повлече зад канарите тъкмо когато от пещерата излезе величествено животно.
Беше ягуар, равен по големина поне на азиатските си събратя, с други думи, дълъг повече от пет стъпки от темето до корена на опашката. Червеникавата му кожа беше покрита с няколко реда правилно разположени черни кръгообразни петна и се открояваше от белия косъм на корема.
Ягуарът пристъпи и се огледа с настръхнала козина и огнен поглед, сякаш не подушваше за пръв път човек.
В същия миг дописникът се подаваше сред високите канари и Хърбърт, като си помисли, че той не е забелязал ягуара, щеше да се спусне към него. Но Джедеон Спилет му махна с ръка и продължи да пристъпва. Това не беше първият му тигър и като приближи на десет крачки от животното, той застана неподвижен и се прицели с карабината, без да трепне нито един мускул на лицето му.
Ягуарът се сви и се хвърли върху ловеца, но тъкмо когато скачаше, един куршум се заби между двете му очи и той падна мъртъв.
Хърбърт и Пенкроф се спуснаха към ягуара. Наб и Сайръс Смит също изтичаха и се загледаха за миг в проснатия хищник, чиято кожа щеше да краси голямата стая в Гранитния дом.
— Ах, господин Спилет, как се възхищавам от вас и как ви завиждам! — извика Хърбърт в изблик на напълно непринуден възторг.
— Напразно, момчето ми — отвърна дописникът, — на мое място и ти щеше да направиш същото.
— Аз ли! Такова хладнокръвие!…
— Представи си, Хърбърт, че ягуарът е заек, и ще го застреляш, без да ти мигне окото.
— Виждаш ли! — обади се Пенкроф. — Проста работа!
Преселниците се запътиха към празната бърлога и докато Наб одираше ягуара, другарите му струпаха отпред грамадна купчина сухи дърва — в гората имаше много.
Но Сайръс Смит забеляза бамбуковите храсти, отряза от тях и ги смеси с другите дърва.
После се прибраха в пещерата — пясъкът в нея беше осеян с кости. Напълниха и пушките за всеки случай, да не ги нападнат ненадейно. Вечеряха и после, когато дойде време да си лягат, запалиха купчината дърва, струпани пред пещерата.