Тайнственият остров
- Автор: Верн Жюль Габриэль
- Серия: voyages extraordinaires #13
- Язык: болгарский
- Переводчик: Йордан Петров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайнственият остров». Краткое содержание книги:
За щастие „Тайнственият остров“ е и още нещо, несрещано твърде често в литературата с напрегнат, приключенски сюжет — това е книга, която облагородява. А чудесната вяра във възможностите на човека, просветеният хуманизъм на героите и неповторимата атмосфера на „Острова“ я обричат на незабравимост.
„Тайнственият остров“ е уникална, защото е едновременно много неща: и приключенска литература, и утопия, и робинзониада, и научно-техническа фантастика, и химн на човешкия труд и творчески възможности, дори истински „екшън“ на моменти или пък криминална литература с интелектуални загадки „а ла Агата Кристи“; понякога се превръща дори в морско-пиратски роман, а през цялото време е и нещо много рядко — чаровен модел на цялата еволюция на човека, от каменните оръдия, първия огън и първите опитомени животни и растения, до телеграфа и Библията. Само че еволюция не за 2 милиона години, а събрана само в две-три.
Може би някои от „по-техническите“ романи на Верн, като „Пътуване до Луната“ или „Капитан Немо“, да имат доста остарели елементи. Не и „Тайнственият остров“. Това е книгата, с която Жул Верн пресече целия XX век и уверено навлиза в XXI. Прочетете я сега. И отново я прочетете след 20 години — да кажем, в 2013-та — може би заедно с вашия син или внук. И ще се убедите, че е така.
Ако не сте съгласни — пишете ни да ви я сменим.
Библиотека СВЕТОВНА ФАНТАСТИКА тогава ще ви предлага вече най-доброто от двадесет и първото столетие.
— Хей, вие там в лодката! — викна морякът по стар навик, без да помисли, че може би ще бъде по-добре да си мълчи.
Никакъв отговор. Лодката продължаваше да си плава и беше вече само на десетина крачки, когато морякът извика:
— Та това е нашата пирога! Въжето се скъсало и течението я е понесло! Трябва да признаем, че пристига тъкмо навреме.
Пенкроф имаше право. Това беше наистина лодката, въжето на която се беше скъсало, и тя се връщаше сама от изворите на Благодарност! Необходимо беше да я дръпнат, като минава, и Пенкроф и Наб се справиха умело с тая задача с помощта на дълъг прът.
Лодката наближи брега. Инженерът скочи пръв вътре, сграбчи въжето, попила го и се увери, че наистина се е скъсало от търкане в канарите.
— Ето — пошепна му дописникът — какво може да се нарече случайност…
— Странна случайност! — отвърна му Сайръс Смит.
Странна или не, но щастлива случайност! Хърбърт, дописникът, Пенкроф и Наб също се качиха в лодката. Те бяха убедени, че въжето се е скъсало. Но най-чудноватото в цялата работа бе, че пирогата наистина пристигна точно когато преселниците се намираха на брега и имаха възможност да я уловят, когато минаваха, защото след четвърт час тя щеше да изчезне в морето.
Ако живееха по времето, когато хората са вярвали в духове, тоя случай можеше с право да наведе преселниците на мисълта, че провидението е отдало всичките си сили в помощ на корабокрушенците!
Няколко удара с греблата и преселниците стигнаха устието на Благодарност. Извлякоха лодката на брега край Комините, и всички тръгнаха към стълбата пред Гранитния дом.
Но в същия миг Топ залая яростно, а Наб, който търсеше долния край на стълбата, нададе страшен вик…
Стълбата я нямаше.
Глава VI
Сайръс Смит беше се спрял, без да продума. Другарите му опипваха в мрака стената, като мислеха, че вятърът е отвял стълбата настрани, а търсеха и по земята, да не се е откачила… Но стълбата я нямаше никаква. А да проверят дали вятърът не я бе дигнал на първата площадка по средата на стената беше невъзможно в тъмната нощ.
— Ако е шега — ревна Пенкроф, — лоша шега! Да стигнеш у дома си и да не намериш стълбата, за да се прибереш в стаята си, особено когато си капнал от умора, не е никак смешно!
Наб пък се тюхкаше непрестанно.
— Нямаше никакъв вятър! — забеляза Хърбърт.
— Почва да ми се струва, че странни неща стават на остров Линкълн! — заяви Пенкроф.
— Странни ли, Пенкроф? — обади се Джедеон Спилет. — Нищо подобно, съвсем обикновени. Някой е дошъл, докато ни е нямало, взел е жилището ни и е дръпнал стълбата!
— Някой ли! — ревна морякът. — Кой?…
— Ловецът със сачмата — отвърна дописникът. — За какво ни е той, ако не за да си обясним тоя неприятен случай?
— Ако има някой горе — викна Пенкроф и изруга, защото почна да става нетърпелив, — ще го повикам и той е длъжен да се обади.
И той ревна гръмогласно едно продължително „е-е-ей…“ което ехото поде с всичка сила.
Преселниците се ослушаха и им се стори, че доловиха откъм Гранитния дом някакво кикотене, но не разбраха какво е. Ала никой не отговори на Пенкроф, който напразно повтори силния си вик.
Както и да е, потресени от странното събитие, стояха под Гранитния дом, без да знаят какво да мислят, без да знаят какво да правят, питаха се един друг, без да могат да си отговорят, и градяха най-различни предположения, едно от друго по-невероятни. Наб се тюхкаше, отчаян, че не можеше да се прибере в кухнята си, още повече че храната за из път се беше свършила, а той нямаше възможност да намери по това време нищо за ядене.
— Кой ли нахал може да ни е наредил така? — запита още веднъж Пенкроф, който не можеше да се примири с положението.
Който и да бъде „нахалът“, оставаше им само, както каза инженерът, да се приберат в Комините и там да чакат утрото. Все пак наредиха Топ да остане под прозорците на Гранитния дом, а Топ изпълняваше безропотно всяко нареждане. И умното куче остана под стената, докато господарят му се прибираше с другарите си сред канарите.
Да се каже, че преселниците, макар че бяха капнали от умора, спаха добре на пясъка в Комините, значи да се изопачи истината.
Гранитният дом за тях беше повече от жилище, беше им склад. Там се намираше цялото имущество на колонията — оръжие, уреди, сечива, снаряжения, храна и т.н. Ако всичко това се заграбеше, трябваше да започнат да се обзавеждат отново, да правят пак оръжие, сечива. Трудна работа! И така все някой от тях не можеше да се сдържи и излизаше от време на време разтревожен да провери Топ пази ли добре.