Моята тайна война (Спомени на съветския разузнавач)
- Автор: Филби Ким
- Язык: болгарский
- Переводчик: Димитър Ненчев
- Жанр: Биографии и мемуары
Электронная книга - «Моята тайна война (Спомени на съветския разузнавач)». Краткое содержание книги:
„Това издание запазва основната канава на повествованието публикувано преди години на Запад и в някои социалистически страни.“ (Из предговора на О. Кедров към съветското издание от 1980 година.)
След промяната на формите за прикритие последва изменение в системата на символите, използувани за обозначаване на сътрудниците, които работеха в задграничните резидентури. До реорганизацията всички страни се обозначаваха с двуцифрови числа. Така например Германия — с 12, Испания — с 23. На представителите на СИС в тези стани се даваше съответното петцифрено число: резидентът в Германия имаше номер 12 000, в Испания — 23 000, при това подчинените им сътрудници и агенти имаха други петцифрени индекси в рамките на 12 000 и 23 000. Смяташе се, че тази система е компрометирана също както и прикритието в отдела на паспортния контрол. По този повод дори се разпространяваше легендата, че офицерите от абвера в Истанбул си пеели следната песен:
Така или иначе, системата бе напълно сменена. Всяка страна получи символ, който се състоеше от три букви от азбуката, първата от които по неизвестни за мене причини беше именно В. Така САЩ получи кодовото обозначение „страна ВЕЕ“, Турция — „страна BFX“. Резидентът на СИС във всяка страна допълнително към това буквено обозначение получи кодовото число 51, а неговите подчинена — други двузначни символи, например 01, 07 и т.н. По такъв начин аз в положението на ръководител на резидентурата на СИС в Турция почнах да се именувам с доста странно звучащата титла BFX-51. Както ръкописно, така и напечатан на пишеща машина, този символ ми се виждаше ужасно грозен.
И така, аз бях първи секратар на посолството без определени задължения по линията на дипломатическото представителство, или, с други думи, BFX-51. Общо ние бяхме пет сътрудници заедно със секретарско-техническия персонал. Освен способния и общителен заместник и винаги заредения с ентусиазъм младши сътрудник (съответно — втори и трети секретар) в състава на резидентурата влизаше един шумен руснак, бивш белогвардеец, човек с потресаваща енергия (аташе). Накрая влизаше още завеждащият отдела за паспортния контрол, подчинен по линия на визите на Морис Джефс в Лондон, а по въпросите на разузнаването — на мене. Той беше мой офицер за свръзка с турските разузнавателни служби. Смяташе се за опитен специалист по отношение на Турция, носеше благородната фамилия Уайтол и слабо говореше турски. Обаче той беше прекалено мек за поддържане връзка с турците. Трябва да се кажат няколко думи за секретарката на Уайтол която имаше слабост към котките и беше създала много страна система за съхраняване на делата. Когато аз я питах за един или друг документ, тя невинно отговаряше: „Струва ми се на него седи бялата котка.“ И, кълна се в бога, така и беше.
Турските специални служби се наричаха инспекция по сигурност и нашата разузнавателна дейност в Турция зависеше от отношенията ни с нея. Турците ни знаеха и търпяха дейността ни при условие, че тя ще бъде насочена изключително против Съветския съюз и балканските страни, а не против Турция. Както ще се види, това условие често, се нарушаваше. За да се подхранва благоприятното отношение на инспекцията към нас, ние давахме на нейното истанбулско отделение месечни дотации във вид на възнаграждения за правене на справки по наша молба. Колкото до разузнавателната информация, ние почти нищо не получавахме в замяна; съвсем ясно е, че нашите дотации просто отиваха за увеличаване на заплатите на старшите инспектори в Истанбул. Обаче играта си струваше труда — тя принуждаваше турците да мълчат.
Седалището на инспекцията се намираше в Анкара и се оглавяваше по това време от един подпухнал, приличен на жаба бюрократ, когото ние наричахме „Чичо Нед“. За нещастие, един път месечно средно ми се налагаше да го посещавам по работа. Нашите срещи скоро станаха безплодни и за двете страни. Аз започвах обикновено с това, че искам помощ за провеждане на една или друга операция, например за прехвърляне на агент от Източна Турция в Съветска Армения. Той се окашляше, шушнеше си с преводача, шаваше на стола и поръчваше кафе. След това ми предлагаше аз да му предам агента и пари, а той да се заеме с операцията и да ми съобщи резултата. С течение на времето донякъде научих турски и почнах да разбирам какво става. Тези срещи обикновено завършваха с кавга с моя преводач, когото аз не можех да задължа да говори грубости. Той, разбира се, имаше оправдание: не беше включен в дипломатическия списък и имаше основания да се плаши от неразположението на Чичо Нед.