Светът на призраците
- Автор: Грийн Саймън
- Серия: twilight of the empire #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Светът на призраците». Краткое содержание книги:
— Да — тихо каза престъпникът. — Някак все се оказва, че всичко зависи от мен.
— Защото ти си най-добрият, Гарване.
— Благодаря, Капитане.
Диана попи с ръкав потта от лицето си, внезапно отметна глава назад.
— Слушайте. Съвсем наблизо е. Тук е.
Всички се взряха в мрачния коридор. Не чуваха никакъв звук, но усещаха лекото трептене на пода под краката си. Сайлънс заговори на Гарвана:
— Моля те, Шон! Направи го не за мен, а за тях.
Гарвана си позволи едва забележима усмивка.
— Джон, винаги си знаел как да удариш мръснишки.
Сайлънс кимна и се отмести настрани, зареял поглед в коридора. Фрост застана до него, двамата насочиха разрушителите си в дебнещата тъмнина. Диана най-сетне започна да диша по-леко и си намери ъгълче, където на никого да не пречи. Гарвана стоеше сам в средата на залата, подпрян на жезъла си, унесен в своите мисли. Натрапваше му се видението за странния дълъг път, довел го на това място, в този миг. Всичко преживяно — яростта, страхът, покрусата — само за да се сражава отново рамо до рамо с Джон Сайлънс. Засмя се беззвучно. Каквото и да се случи, добре беше отново да се срещне с Джон. Също като да намериш старото си палто или чашката, от която си пил в невръстните си години. Уютна привичка, нещо познато, на което можеш да разчиташ. Сайлънс пак беше до него и ако трябваше да умрат тук, не е лошо да си отидеш от света сред хора, които харесваш и уважаваш.
Сред хора. Дълги десет години без човешко лице или глас. Но нали Ашраите бяха с него.
Той сви крака и ги кръстоса във въздуха, рееше се над пода, положил жезъла на коленете си. Разкри дълбините на съзнанието си и отприщи своята мощ, насочи я през силовото копие, напрягаше всичко, което имаше или на което се надяваше. Чувстваше как се усилва неговият есп, как притиска психическата защита, жадуващ да се изтръгне на свобода. Научи толкова нови неща през годините на Ансилай — и с желание, и насила, извървя пътеки, за които малцина знаеха. Промени се. Сега беше повече от човек, неестествен плод на връзката между Човека и Ашраите. Пришълецът щеше да изпита цялата му мощ.
Съзнанието му литна в пространството, търсеше гласовете на вятъра, вечни, винаги на границата на достижимото. Ярки светлини пламнаха в душата му и го заслепиха. Бяха древни, могъщи и чужди за хората. Бяха топли, познати и нужни. Неговите приятели, неговият народ. Повика ги и те дойдоха, където ничий друг глас не би ги призовал. Обявеният извън закона Гарван, някога човек на име Шон, заговори с Ашраите на език и по начин, в който отсъстваше и намек за човешко.
Сайлънс понякога поглеждаше Гарвана, увиснал във въздуха. Чувстваше как кожата по врата му настръхна. В хладното безметежно лице съзираше разлика, която беше по-загадъчна и не се състоеше просто в отминалите години. От време на време му хрумваше, че въобще не познава онзи, който се нарече Гарвана. Да, гласът си оставаше същият, но му се струваше, че с тези очи го гледа някой друг. Сайлънс вдигна рамене. Остави своя и на двете жени живот в ръцете на този познат чужденец, вече беше късно за терзания. Главата му рязко се врътна, когато нещо се размърда в края на коридора, след миг пришълецът вече връхлиташе от сенките, ужасяващо бърз и неудържим. Вдигна ръбестата си сляпа глава и смразяващи вой разтърси твърде тясната за него зала.
Сайлънс и Фрост стреляха с разрушителите. Ослепителните лъчи пробиха тялото, пръснаха парчета черна плът по стените, но дори не забавиха чудовището. Двамата захвърлиха оръжията, изтеглиха мечовете си от ножниците и включиха силовите си щитове. Бяха готови да посрещнат пришълеца, макар и да знаеха, че нямат надежда го възпрат, но това им беше работата, а и не им оставаше друго. Пришълецът нахлу в залата, в разбитото сърце на своята паяжина, на своята черупка, вече нямаше време за нищо.
Тогава дойдоха Ашраите.
Сайлънс вървеше през металната гора, всяко златно, бронзово или сребърно дърво сияеше като звезда. Дърветата пееха и без да бъде част от тях, той пак чувстваше трептящата в тялото и душата му песен. Струваше му се, че е нещо познато, което отдавна е забравил. Шон, Фрост и Диана вървяха до него, тримата излъчваха сияние като дърветата. Фрост изглеждаше млада и щастлива, намерила покой, и за пръв път, откакто я познаваше, не носеше оръжие. Нито меч, нито гранати, нито разрушител. Беше едва ли не гола без тях, но в ясните й очи нямаше тревога. Шон си беше същият както някога, когато бяха приятели и нищо не ги разделяше. Усмихна се на Сайлънс. Капитанът откри ако не прошка, поне разбиране в очите му.
Ашраите изпълваха гората, мъртви, но не загинали — огромни и страховити, с кошмарни лица и тежки тела, с остри нокти и пронизващи очи. Пееха в хармония с дърветата и мощта пламтеше ярко в тях. Песента и силата бушуваше у Ашраите и у хората, натрупваше се неспирно, в неимоверна стихия, толкова ослепителна, че всички знаеха — трябва да се освободят скоро от нея, иначе ще ги изпепели. Тласкащата ги мощ се събираше в една точка. Сайлънс бе запазил достатъчно от съзнанието си, за да се учуди разсеяно — фокусът беше Диана, а не Гарвана. Диана Вертю, измъчвана като животно, но останала човек, еспер в по-истинския смисъл, отколкото Империята би й позволила да бъде, с непокътната душа и все още някак невинна, с чисто сърце, мисли и мечти. Стихията се разгоря в нея, без ярост и омраза тя се пресегна и я насочи към пришълеца. Той също беше в гората, пламтящ в чудати оттенъци, безмълвен и зъл. Сви се, когато го обля песента на гората, прозрачна и пронизваща с гласа на Диана, и след миг, сякаш проточил се във вечността, светлината на пришълеца трепна и угасна.