Подвижни образи
- Автор: Пратчетт Теренс Дэвид Джон
- Серия: Светът на диска #10
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Подвижни образи». Краткое содержание книги:
Но каква е мрачната тайна на хълма Света гора?
Когато смразяващо чуждите клишета на илюзорния свят проникват на Диска, първите местни филмови звезди трябва да открият отговора…
ВЪЛНУВАЙТЕ СЕ заедно с Виктор Тугелбенд („Не може да пее. Не може да танцува. Горе-долу знае как се държи меч.“) и Тида Уидъл („Идвам от градче, за което сигурно не си и чувал…“), които се борят със силите на злото и на филмовата реклама…
ПИЩЕТЕ, когато Гаспод, Кучето — чудо, почти успява да спаси света…
ЯЖТЕ ПУКАНКИ, докато присъствате на заснемането на „Издухани“, най-чудатия филм за гражданската война, създаван някога… Страстна сага на фона на един обезумял свят! Тя ще ви смае! С хиляда слона! („А защо не се отбиете след това в «Къщата на ребърцата» на Харга, за да опитате най-доброто от международната кухня? Само на две минути от тази книга…“)
— Ами! Някакво си помиярче. Забрави го. Хайде, слагай нашийника на този приятел и да го приберем, преди господин Диблър да се е усетил.
Пляси покорно тръгна с тях към студио „Векът на Плодния прилеп“ и позволи да бъде вързан зад оградата. Нищо чудно това да не му харесваше, но беше трудно да се установи в плетеницата от навици, чувство за дълг и смътни сенки на емоции, които ще наречем съзнание поради липса на по-подходяща дума.
Опита се да опъне веригата, после се просна на земята и зачака какво ще последва.
След малко се чу тих дрезгав глас от другата страна на оградата.
— Бих ти хвърлил кост със скрита пила в нея, ама ти ще нагълташ и пилата.
Пляси се ободри.
— Пляси добро момче!
— Шът! Шът! Поне да бяха ти позволили да се свържеш с адвоката си… Оковаването с вериги е нарушение на човешките права.
— Бау!
— Впрочем аз им се отплатих хубавичко. Промъкнах се след оня гадняр и му препиках вратата на къщата.
— Бау!
Гаспод въздъхна и си тръгна. Понякога в най-съкровеното кътче на душата си се чудеше дали все пак няма да е хубаво, ако принадлежи на някого. Не само да бъде собственост и да го водят на каишка, а наистина да принадлежи, да се радва на стопаните си, да им носи чехлите и да скърби, когато умрат, и т.н.
Пляси искрено харесваше такива щуротии, дори се бяха просмукали в костния му мозък. Гаспод се питаше мрачно това ли означава да си куче и изведнъж заръмжа. Не беше вярно, ако питаха него. Ако си истинско куче, не може да носиш чехли и да те разхождат на каишка. Трябва да си корав, независим и гаден.
Това е то.
Гаспод бе чул, че всички породи кучета могат да се сношават и плодят помежду си, чак до вълците. Значи всяко куче носеше у себе си вълка. Можеш да направиш куче от вълка, но не и да заличиш вълка у кучето. Когато бълхите станеха особено нагли, тази мисъл утешаваше.
Гаспод се опита да си представи сношение с вълчица и какво би могло да го сполети, когато удоволствието приключи.
Все тая. По-важно беше, че истинските кучета не пощуряват от радост, когато ги доближи човек и им каже нещо.
Това е то.
Заръмжа към купчина боклук, сякаш я предизвикваше да му възрази.
Купчината се размърда и се подаде котешка муцуна, захапала оглозгана риба. Тъкмо се канеше да я залае само за да спази традицията, а котаракът изплю рибата и подхвърли:
— Здрасти, Гаспод.
Гаспод се успокои.
— О… Здрасти, котак. Не се обиждай, не знаех, че си тук.
— Мразя рибите — сподели котаракът, — ама те поне не ми приказват, като ги ям.
Друга част от боклука зашава и се показа Пискунчо.
— Вие двамата какво правите тук? — учуди се Гаспод. — Нали уж казвахте, че на хълма ви е по-добре?
— Вече не — отрече котаракът. — Изнервяме се.
Гаспод се намръщи.
— Нали си котарак, какво ти пука?
— Ъхъ, прав си, само че не търпя от козината ми да изскачат златни искри, а земята да се тресе. И да чувам разни побъркващи гласове, все едно са вътре в главата ми. Там става направо призрачно.
— Затова всички се примъкнахме насам — добави Пискунчо. — Дългоушко и патокът се крият някъде в дюните…
Друг котарак скочи при тях от оградата. Беше едър, риж и незасегнат от появата на интелект, присъща за Света гора. Опули се, щом видя мишока, застанал наперено в присъствието на негов събрат.
Пискунчо потупа познатия си котарак по лапата.
— Разкарай го тоя.
Котаракът се вторачи ядосано в натрапника.
— Я да те няма! Хайде, чупката! О, богове, какво унижение…
Вторият котарак затича нанякъде, клатейки глава.
— Не само за тебе — утешително призна Гаспод. — Ако някое куче в туй градче ме види как си бърборя с котка, уличната ми слава направо ще се срине.
— Ние умувахме — подхвана котаракът и се озърна неуверено към мишока — дали да не си опитаме късмета… да видим как ще потръгне, де…
— Иска да обясни, че ще си потърсим място в подвижните образи — помогна Пискунчо. — Ти какво ще кажеш?
— Двамата заедно ли? — уточни Гаспод.
Те закимаха.
— Никакъв шанс — отсъди кучето. — Кой ще си дава парите да гледа как се гонят котарак и мишок? Дори кучетата са им интересни само ако се мазнят на хората. Няма да гледат котки и мишки. Повярвайте ми, вещ съм в подвижните образи.
— Значи е крайно време твоите хора да се заемат с бъркотията, за да се разотидем по домовете си — сопна се мишокът. — А онова момче нищо не прави. Никаква полза няма от него.
— Влюбен е — обясни Гаспод, — затова е малко по-сложно.
— Знам какво е — състрадателно промърмори котаракът. — Хората те замерят със стари обувки…
— Стари обувки? — изненада се мишокът.