Подвижни образи
- Автор: Пратчетт Теренс Дэвид Джон
- Серия: Светът на диска #10
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Подвижни образи». Краткое содержание книги:
Но каква е мрачната тайна на хълма Света гора?
Когато смразяващо чуждите клишета на илюзорния свят проникват на Диска, първите местни филмови звезди трябва да открият отговора…
ВЪЛНУВАЙТЕ СЕ заедно с Виктор Тугелбенд („Не може да пее. Не може да танцува. Горе-долу знае как се държи меч.“) и Тида Уидъл („Идвам от градче, за което сигурно не си и чувал…“), които се борят със силите на злото и на филмовата реклама…
ПИЩЕТЕ, когато Гаспод, Кучето — чудо, почти успява да спаси света…
ЯЖТЕ ПУКАНКИ, докато присъствате на заснемането на „Издухани“, най-чудатия филм за гражданската война, създаван някога… Страстна сага на фона на един обезумял свят! Тя ще ви смае! С хиляда слона! („А защо не се отбиете след това в «Къщата на ребърцата» на Харга, за да опитате най-доброто от международната кухня? Само на две минути от тази книга…“)
Дребно куче, котарак и мишок я гледаха от гъстите сенки как се шмугва в уличката и тръгва към хълма.
— Ей, видяхте ли й очите? — тихичко ахна Гаспод.
— Светят — потвърди котаракът. — Пфу!
— Отива на хълма — промърмори кучето. — Не ми харесва.
— И какво? — обади се мишокът. — Тя винаги е някъде около хълма. Качва се там всяка нощ и се размотава с драматичен вид.
— Какво?!
— Да, всяка нощ. Помислихме, че е заради оная романтика, дето ти ни я обясни.
— Но дори по походката й личи, че не е нормална! — отчаяно настоя Гаспод. — Тя не ходи, а крачи. Все едно напред я дърпа някакъв вътрешен глас или не знам какво.
— Не мога да позная — оправда се Пискунчо. — За мен всички двуноги крачат.
— Стига да я погледнеш в лицето и ще разбереш, че не е на себе си!
— Естествено не е на себе си — потвърди Пискунчо. — Нали е човек?
Гаспод обмисли какво можеше да стори. Не виждаше изобилие от възможности за избор. Най-очевидният му шанс беше да открие Виктор и да го доведе тук. Отказа се. Стори му се, че толкова глупаво би постъпил само Пляси. Подсказваше, че при затруднение кучето не би измислило нищо по-добро от търсенето на човек, който да се справи с проблема.
Изприпка напред и захапа здраво влачещия се край на нощницата. Джинджър невъзмутимо продължи напред и го повлече. Котаракът се разсмя прекалено присмехулно, поне според Гаспод.
— Време е да се събудите, госпожице! — изръмжа той, щом пусна нощницата.
Момичето изобщо не забави крачка.
— Видя ли? — прихна котаракът. — Мислят се за голяма работа само защото имат хватателен палец на ръцете.
— Ще я проследя — заяви Гаспод. — Само момиче посред нощ може да загази.
— Ето ти ги кучетата — обърна се котаракът към Пискунчо. — Все се умилкват около хората. Скоро ще поиска каишка с диаманти и паничка, на която е написано името му.
— Котенце, ако се натискаш да ти наръфат козината, попаднал си на когото трябва — заръмжа Гаспод и оголи гниещите си зъби.
— Не съм длъжен да търпя такова отношение — надменно отвърна котаракът. — Да си ходим, Пискунчо. Ще си намерим купчина боклук, където няма чак толкова много отпадъци.
Гаспод се озъби на гърбовете им.
— Писанчо! — подвикна язвително.
После се втурна след Джинджър, макар да се мразеше за това. „Ако бях вълк, пък съм си такъв… е, в някакъв смисъл… щеше да има тракане на челюсти и каквото се полага. И ако момиче се залута насам, лошо й се пише. Мога да нападна, наистина мога, само да поискам, но съм решил да не го правя. И изобщо не я наглеждам, дума да не става. Вярно, Виктор ми каза да я наглеждам, но няма да правя какво искат човеците, как пък не! Не се е намерил човекът, дето ще ми заповядва. Направо ще му отхапя гръкляна, ама ха!“
„Само че сполети ли я нещо лошо, той ще се лигави дни наред и ще забрави да ме храни. Не че ние, кучетата, имаме нужда хората да ни хранят, нищо не ми пречи да тичам из гората след елени — лопатари и да ги повалям, като им се метна с един скок на врата. Много си е удобно обаче да ти поднесат чинийка…“
Тя вървеше доста бързо. Езикът на Гаспод вече провисваше от устата заради усилията да не изостане. Болеше го главата.
Опита да огледа околността с ъгълчетата на очите си, да не би да се мяркат още кучета наблизо. Види ли някое, ще се престори, че е подгонил момичето. Впрочем тъкмо това правеше. Така, де. За жалост поначало не беше от най-издръжливите. Защо ли тя не се засрами и не тръгне по-полека?
Джинджър стигна до подножието и пое нагоре по склона.
Гаспод се чудеше дали да не залае с все сила, а после можеше да се оправдава, че е искал да я уплаши. Уви, както беше задъхан, можеше най-много да изхърка заплашително.
Джинджър пристъпи в малката падинка между дърветата.
Гаспод се довлече след нея, стъпи по-здраво, отвори уста да изскимти тревожно и едва не си глътна езика.
Вратата се бе отворила десетина сантиметра. И пясъкът още падаше надолу.
Този път той дочу гласове. Не изричаха думи, а само оголеното им значение без никакви преструвки. Бръмчаха около топчестата му глава като бродещи комари, умоляваха, увещаваха и…
… той беше най-прочутото куче в света. Сплъстените кичури паднаха, по проскубаните петна поникнаха лъскави къдрици, козината му се удължи по изведнъж стегналото се тяло, но се отдръпна от челюстите му. Пред него се появиха блюда, пълни не с шарените тайнствени органи, които уж би трябвало да му допадат, а с наситеночервени мръвки. Имаше и сладка вода… не, бира в купа с името му. Примамливи аромати намекваха, че немалко кучки радостно ще се опознаят с него, щом засити глада и жаждата си. Хиляди хора му се възхищаваха. Имаше и нашийник с името си, и…