Подвижни образи
- Автор: Пратчетт Теренс Дэвид Джон
- Серия: Светът на диска #10
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Подвижни образи». Краткое содержание книги:
Но каква е мрачната тайна на хълма Света гора?
Когато смразяващо чуждите клишета на илюзорния свят проникват на Диска, първите местни филмови звезди трябва да открият отговора…
ВЪЛНУВАЙТЕ СЕ заедно с Виктор Тугелбенд („Не може да пее. Не може да танцува. Горе-долу знае как се държи меч.“) и Тида Уидъл („Идвам от градче, за което сигурно не си и чувал…“), които се борят със силите на злото и на филмовата реклама…
ПИЩЕТЕ, когато Гаспод, Кучето — чудо, почти успява да спаси света…
ЯЖТЕ ПУКАНКИ, докато присъствате на заснемането на „Издухани“, най-чудатия филм за гражданската война, създаван някога… Страстна сага на фона на един обезумял свят! Тя ще ви смае! С хиляда слона! („А защо не се отбиете след това в «Къщата на ребърцата» на Харга, за да опитате най-доброто от международната кухня? Само на две минути от тази книга…“)
Не, така не беше добре. Никакъв нашийник. Още малко и ще си измисли писклива мека играчка.
Картината се разбърка и вече…
… глутницата се промушваше пъргаво между тъмните, натежали от сняг дървета, всички го следваха със зейнали червени усти, а дългите им крака сякаш отмятаха земята назад. Хората в шейната нямаха никакъв шанс. Един от тях отхвръкна, когато плъзгачът подскочи върху изпъкнал корен, и се просна с писък на пътя, а Гаспод и вълците му се нахвърлиха…
И така не бива, напомни си той окаяно. Хората не са за ядене. Честичко му писваше от тях, но чак да ги яде…
Сблъсъкът на инстинктите заплашваше да изгори шизофренично неговото несъмнено кучешко съзнание.
Гласовете отегчени прекратиха нападението и се съсредоточиха върху Джинджър, която упорито се опитваше да изгребе надолу още пясък.
Някоя от познатите на Гаспод бълхи го ухапа. Вероятно и тя си мечтаеше, че с най-великата бълха в света. Кракът му сам се надигна да я остърже и омаята се разпръсна.
Той мигна.
— Скапана гнусотия…
Значи това сполетява хората! Какво ли внушаваха на Джинджър?
Козината по гърба му настръхна.
Тук нямаше нужда от никакъв загадъчен животински усет. И обикновените всекидневни инстинкти стигаха, за да изпадне в ужас. Имаше нещо неописуемо страшно от другата страна на вратата.
А тя се мъчеше да го пусне.
Трябваше да я събуди някак.
Нямаше да постигне кой знае какво, ако я ухапе. Напоследък зъбите му не бяха чак толкова здрави. Съмняваше се и че ще успее, ако се разлае. Оставаше само един шанс…
Пясъкът поддаваше стъписващо под лапите му. Може би сънуваше, че е непоклатима канара. Мижавите дръвчета около падинката си фантазираха за секвои. Дори въздухът около малката глава на Гаспод се движеше мудно, макар че кой ли може да си представи мечтите на въздуха…
Гаспод се примъкна до Джинджър и отърка муцуна в крака й.
Във Вселената има какви ли не непоносими начини за събуждане. Например рев на тълпа, разбиваща входната врата. Или виещи сирени на пожарникарски коли. Или прозрението, че днес е понеделник, а в петък вечерта това утро изглеждаше толкова далечно… Строго погледнато, кучешкият нос не е най-гаден, но изглежда особено ужасно, от което познавачите на страховитото и кучкарите отдавна се плашат. Струва ти се, че малко парче размразяващ се черен дроб се е притиснало обичливо до теб.
Джинджър примига. Сиянието в очите й угасна. Тя погледна надолу и ужасът се смени с изумление, което пък беше изместено от по-привичен всекидневен потрес, щом зърна ухиления Гаспод.
— Ехо-о — проточи той умилно.
Тя отскочи и вдигна ръце, сякаш да се опази. Между пръстите й се стекоха пясъчни струйки. Очите й се присвиха озадачено, тя пак се вторачи в Гаспод.
— Богове, това е страшно! Какво ми става? Защо съм тук? — Притисна устата си с длан. — О, не — зашепна, — само не това отново!
Впи яростен поглед в портата, завъртя се на пети, вдигна полите на нощницата си и забърза в утринната мъгла.
Гаспод хукна с колкото сила му остана, защото долавяше гнева във въздуха. Трескаво се мъчеше да увеличи разстоянието между себе си и портата.
„От онуй нещо да ти се смръзне кръвчицата. Може да е някаква гадина с пипала, дето ти откъсва муцуната. Щото натъкнеш ли се на тайнствени врати в древни хълмове, близо до ума е, че каквото и да изскочи, няма да ти се зарадва. Зли твари, за които хората не бива и да се сещат. Пък и кучетата, като помислиш. Ех, тя защо не си мируваше…“
Връщаше се вкиснат в градчето.
А зад него вратата помръдна с още милиметър.
Света гора се пробуди преди Виктор и шумът от коването във „Векът на Плодния прилеп“ отекваше чак до небето. Каруци, натоварени с дървесина, се редяха на опашка пред портала. Поток от припрени мазачи и дърводелци го избута от пътя си. А вътре гъмжилото от занаятчии заобикаляше увлечените в препирни Среброриб и ССПГ Диблър.
Виктор стигна до тях в мига, когато Среброриб възкликна смаян:
— Целият град ли?!
— От покрайнините нямаме нужда — снизходително се съгласи Гърлото. — Но искам целия център. Дворецът, Университетът, Гилдиите… за да е като истински град, разбра ли? Трябва да е добре направен!
Лицето на Диблър червенееше. Зад него надвисваше тролът Детритус и търпеливо като сервитьор държеше в ръка нещо обемисто, май беше легло. Виктор се вгледа — цялото, а не само чаршафите, беше изписано.
— Но разходите… — понечи да възрази Среброриб.
— Все някак ще съберем парите — хладнокръвно го прекъсна Гърлото.