Подвижни образи
- Автор: Пратчетт Теренс Дэвид Джон
- Серия: Светът на диска #10
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Подвижни образи». Краткое содержание книги:
Но каква е мрачната тайна на хълма Света гора?
Когато смразяващо чуждите клишета на илюзорния свят проникват на Диска, първите местни филмови звезди трябва да открият отговора…
ВЪЛНУВАЙТЕ СЕ заедно с Виктор Тугелбенд („Не може да пее. Не може да танцува. Горе-долу знае как се държи меч.“) и Тида Уидъл („Идвам от градче, за което сигурно не си и чувал…“), които се борят със силите на злото и на филмовата реклама…
ПИЩЕТЕ, когато Гаспод, Кучето — чудо, почти успява да спаси света…
ЯЖТЕ ПУКАНКИ, докато присъствате на заснемането на „Издухани“, най-чудатия филм за гражданската война, създаван някога… Страстна сага на фона на един обезумял свят! Тя ще ви смае! С хиляда слона! („А защо не се отбиете след това в «Къщата на ребърцата» на Харга, за да опитате най-доброто от международната кухня? Само на две минути от тази книга…“)
Алхимикът сигурно нямаше да се ужаси повече, дори да бе зърнал Диблър по рокля. Опита се да спаси каквото може.
— Гърло, щом си убеден, че трябва…
— Именно!
— … нищо не пречи, като помисля, да разхвърлим разходите в няколко филма, после и да го даваме под наем…
— Какви ги плещиш? — възмути се Гърлото. — Ще го построим само за „Издухани“!
— Да, да, разбира се — веднага се съгласи Среброриб. — А после защо да не го…
— После ли? Няма никакво „после“! Ти не прочете ли сценария?! Детритус, покажи му сценария, де!
Тролът послушно напъха леглото помежду им.
— Гърло, това е твоето легло.
— Сценарий, легло — на кого му пука? Ето… погледни тук… над дърворезбата…
Помълчаха, докато алхимикът четеше. Мълчанието се проточваше. Среброриб не беше свикнал да разгадава текст, който не е подреден в колонки с обща сума най-отдолу.
Все пак по едно време изгъгна:
— Значи… ще… го… подпалиш?
— Така е било в историята. С нея не можеш да спориш — самодоволно натърти Гърлото. — Всеки знае, че градът е бил опожарен до основи през гражданската война.
Среброриб изопна рамене.
— Градът може и да е изгорял — заговори неприязнено, — но поне никой не е искал от мен да финансирам пожара! Що за безразсъдна приумица!
— Някак ще намеря парите — невъзмутимо натърти Диблър.
— С една дума — не-въз-мож-но!
— Станаха много думи — отбеляза Гърлото.
— Няма начин да ме подмамиш да се заема с такова нещо! — бушуваше алхимикът, без да се запъва. — Опитвах се да разбера и твоята гледна точка, нали? Но ти се намеси в подвижните образи и сега се мъчиш да ги превърнеш в… в сънища! Изобщо не съм искал да се стигне дотам! Не ме брой в тази дивотия!
— Щом казваш… — Гърлото се озърна към трола. — Господин Среброриб си тръгва.
Детритус кимна и бавно, но неумолимо хвана алхимика за яката. Среброриб пребледня.
— Не можеш да се отървеш от мен толкова лесно!
— Искаш ли да се хванем на бас?
— Никой алхимик в Света гора няма да работи за теб! Ще привлечем на своя страна и майсторите на ръчката! Свършено е с теб!
— Я ме чуй! След този филм всички в Света гора ще ме молят да работят за мен! Детритус, изхвърли този нещастник.
— К’вото кажете, гусин Диблър — избоботи тролът.
— Тепърва ще се разправяме с теб, лукав подъл мегаломан!
Диблър извади пурата от устата си.
— За теб съм господин Мегаломан, ясно?
Пак засмука дим от пурата и кимна важно на трола, който внимателно, но непреклонно хвана Среброриб и за крака.
— Само да ме пипнеш и повече няма да си намериш работа в този град! — крещеше алхимикът.
— Че аз си имам работа, гусин Среброриб — спокойно напомни Детритус и го понесе към портала. — Аз съм вицепрезидент по изхвърлянето на типове, чиито мутри гусин Диблър не харесва.
— Ще трябва да си вземеш и помощник, защото ще има много такива типове! — изръмжа Среброриб.
— Един мой племенник тъкмо търси с к’во да се захване — сети се тролът. — Приятен ви ден.
— Така! — потри ръце Гърлото. — Сол!
Племенникът се появи иззад сгъваемата масичка, отрупана с навити чертежи, и извади молива от устата си.
— Да, чичо?
— Колко време ще ти трябва?
— Към четири дни, чичо.
— Много са. Наеми още хора. Искам да е готово до утре, ясно ли е?
— Но, чичо…
— Иначе си уволнен.
Сол се уплаши.
— Ама аз съм ти племенник. Не можеш току-така да уволниш племенник.
Диблър се озърна и чак сега забеляза Виктор.
— А, ето те. Вещ си в думите, затова ти ми кажи — мога ли да уволня племенника си?
— Ъ-ъ… Май не е редно. Можете да го обезнаследите или нещо подобно — обърка се Виктор. — Но…
— Вярно! Правилно! Браво на теб. Знаех си, че има някаква думичка за случая. Чу ли, Сол?
— Чух, чичо — умърлушено отвърна племенникът. — Тогава ще отида да потърся още дърводелци, бива ли?
— А така!
Сол се шмугна край Виктор с изражение на стъписан ужас. Диблър започна да се заяжда с групичка майстори на ръчката. Нарежданията се сипеха от устата му като струя от фонтан.
— Като гледам, никой няма да ходи в Анкх-Морпорк тая сутрин — сподели мнението си някой до коляното на Виктор.
— Той наистина е… хъм, много амбициозно настроен — призна Виктор. — Не е на себе си.
Гаспод се почеса зад едното ухо.
— Нещо трябва да ти река. Уф, какво беше? Да, бе. Спомних си. Твоята приятелка слугува на демонични сили. Оная нощ, когато я видяхме на хълма, май е отивала да се съюзи със злото. Какво ще кажеш, а?
Кучето се ухили. Гордееше се с подхода си към темата.
— Много хубаво — разсеяно отрони Виктор.
Диблър несъмнено се държеше още по-необичайно от предишния ден. Смахнато дори за нравите в Света гора…