Вещици в чужбина
- Автор: Пратчетт Теренс Дэвид Джон
- Серия: Светът на диска #12
- Язык: болгарский
- Переводчик: Катя Анчева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вещици в чужбина». Краткое содержание книги:
В края на краищата нима е трудно да направиш така, че слугинчето да не се омъжи за принца? Но на вещиците Баба Вихронрав, Леля Ог и Маграт Чеснова, отправили се към далечния град Генуа, не им е чак толкова леко. На своя страна имат само вуду-магията на госпожа Гогол, едноок котарак и второкачествена вълшебна пръчица, която не прави нищо друго освен тикви. А срещу тях е злокобната мощ на Кръстницата, която е направила на Съдбата съблазнително предложение. Срещу тях е и неумолимата сила на Приказката. Слугинчето трябва да се омъжи за принца. Иначе какъв смисъл има във всичко? Не можеш да се пребориш с Щастливия край.
Поне досега беше така…
— Лили.
— Това е хубаво име.
— Но вече не го използва — намеси се госпожа Гогол.
— Сигурно!
— И викаш, управлява града? — попита Леля.
— Освен това беше и деспотична — вмъкна Баба.
— За какво й е да управлява град? — зачуди се Леля.
— Тя има планове — отвърна госпожа Гогол.
— А колко суетна! Ужасно суетна! — каза Баба на света като цяло.
— Знаеше ли, че е тук? — попита Леля.
— Имах предчувствие! Огледалата!
— Огледалната магия не е лоша — застъпи се Леля. — Правила съм всякакви чудесии с огледала. Знаеш ли какъв майтап става с едно огледало.
— Тя не използва само едно огледало — вметна госпожа Гогол.
— О-о.
— Използва две.
— О, това е друга работа…
Баба се загледа във водната повърхност. От чернотата в нея се вторачи собственото й лице.
Всъщност надяваше се да е собственото й лице.
— Чувствах, че ни наблюдава, през целия път — обади се тя. — Там, сред огледалата, тя е най-щастлива. Сред огледалата, превръщайки хората в герои от приказките.
Тя сръга отражението с пръчка.
— Дори ме видя веднъж, в къщата на Дезидерата, точно преди Маграт да дойде. Не е приятно да видиш нечий друг образ вместо собственото си отражение.
Тя направи пауза.
— Всъщност къде е Маграт?
— Мисля, че кръстничества нейде наблизо — отвърна Леля — Каза, че нямала нужда от никаква помощ.
Маграт беше ядосана. Освен това беше уплашена, което я правеше още по-ядосана. На околните не им беше лесно, когато Маграт е ядосана. Все едно че ги удряха с мокър парцал.
— Давам ти дума — закле се тя, — щом като не искаш, не си длъжна да ходиш на бала.
— Няма да можеш да ги спреш — мрачно възрази Ела. — Знам как стават нещата в този град.
— Виж, казах ти, че не си длъжна да ходиш! — повтори Маграт.
Изглеждаше замислена.
— Няма ли някой друг, за когото би се омъжила, а? — попита тя.
— Не. Не познавам много хора. Нямам кой знае какъв шанс.
— Добре — заключи Маграт. — Това улеснява нещата. Предлагам да те измъкнем оттук и… и да те отведем някъде другаде.
— Няма къде. Казах ти. Наоколо са само блата. Опитах веднъж-дваж и пратиха кочияшите след мен. Не бяха груби. Говоря за кочияшите. Просто бяха уплашени. Всички са уплашени. Дори сестрите са уплашени, струва ми се.
Маграт изгледа сенките наоколо.
— От какво? — попита тя.
— Носят се приказки, че изчезват хора. Ако не са се вписали в плановете на Дука. Нещо им се случва. В Генуа всички са много любезни — горчиво каза Ела. — И никой не краде, и никой не повишава глас, и всички си стоят по домовете нощем, освен на Тлъстия Вторник — тя въздъхна. — Ето на това искам да отида. На карнавала. Макар че всеки път ме държат затворена. Но чувам как шествието минава през града и си мисля: ето каква трябва да бъде Генуа. Не шепа хора да танцуват в дворци, а всички да танцуват по улиците.
Маграт тръсна глава. Почувства се много далече от дома.
— Май ще имам нужда от малко помощ.
— Имаш вълшебна пръчка — изтъкна Ела.
— Мисля, че има моменти, когато ти трябва повече от вълшебна пръчка — рече Маграт и се изправи. — Но ето какво ще ти кажа. Не ми харесва тази къща. Не ми харесва този град. Въгляшке?
— Да?
— Няма да отидеш на бала. Ще се погрижа да…
Тя се обърна.
— Казах ти — свела поглед, промърмори Ела. — Дори не можеш да ги чуеш.
Едната сестра вече бе изкачила стълбите до кухнята. Погледът й бе неподвижно прикован в Маграт.
Казват, че всеки прилича на някакво животно. Вероятно Маграт имаше пряка умствена връзка с някакво малко космато създание. Тя почувства ужаса на всички малки гризачи пред лицето на немигащата смърт. Модулирани под заплахата на погледа, придойдоха всякакви съобщения: безполезността на бягството, глупостта на съпротивата, неизбежността на гибелта.
Тя почувства, че не може да направи нищо. Дори не контролираше краката си. Сякаш заповедните послания на този поглед се забиваха директно в гръбначния й стълб. Чувството на безпомощност бе почти успокоително…
— Благоденствие да сполети тази къща.
Сестрите се обърнаха с бързина, доста по-голяма от тази, на която човек би трябвало да е способен.
Баба Вихронрав със замах отвори вратата.
— Ох, божичко! — гръмовно рече тя. — И да му се не види.
— Аха — съгласи се Леля Ог, запречвайки вратата зад нея. — Хич да се не види дано.
— Ние сме само две стари просякини — изтъкна Баба, прекрачвайки прага.
— Просим от къща на къща — допълни Леля. — В никакъв случай не идваме направо тук.
Те подхванаха Маграт под мишниците и я изправиха на крака.