Вещици в чужбина
- Автор: Пратчетт Теренс Дэвид Джон
- Серия: Светът на диска #12
- Язык: болгарский
- Переводчик: Катя Анчева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вещици в чужбина». Краткое содержание книги:
В края на краищата нима е трудно да направиш така, че слугинчето да не се омъжи за принца? Но на вещиците Баба Вихронрав, Леля Ог и Маграт Чеснова, отправили се към далечния град Генуа, не им е чак толкова леко. На своя страна имат само вуду-магията на госпожа Гогол, едноок котарак и второкачествена вълшебна пръчица, която не прави нищо друго освен тикви. А срещу тях е злокобната мощ на Кръстницата, която е направила на Съдбата съблазнително предложение. Срещу тях е и неумолимата сила на Приказката. Слугинчето трябва да се омъжи за принца. Иначе какъв смисъл има във всичко? Не можеш да се пребориш с Щастливия край.
Поне досега беше така…
Тя отвори очи.
Роклята беше там, в средата на стаята, окачена на шивашки манекен.
Над Генуа избухна Клачианска свещ. В кадифената тъмнина експлодираха зелени и червени звезди и осветиха скъпоценните камъни и коприните пред Маграт.
Това беше най-красивото нещо, което тя бе виждала някога.
Пристъпи напред с пресъхнала уста.
Топла мъгла се кълбеше над блатото.
Госпожа Гогол разбъркваше котела.
— Какво правят сега? — попита Събота.
— Спират историята — отвърна тя. — Или… може би не… — Тя се изправи. — Така или иначе, сега е наш ред. Да отидем на поляната. — Вдигна поглед към лицето на Събота. — Страх ли те е?
— Аз… знам какво ще последва — отвърна зомбито. — Дори и да спечелим.
— И двамата знаем. Но имахме дванадесет години.
— Да. Имахме дванадесет години.
— А Ела ще управлява града.
— Да.
Под навеса Леля Ог и кочияшите се справяха, по нейни думи, като огнегълтачи.
Помощник-лакеят вяло се усмихна на стената и се катурна по нос.
— Т’ва е то, нешнътъмлъдж — изломоти главният кочияш, опитвайки се да измъкне перуката от чашата си. — Не моат да носят на пие… пияч… дрога…
— Още мъничко, господин Травис? — предложи Леля и напълни чашата догоре. — За да не ти е овчо на сутринта. Или алигаторско. Или както му викате тука.
— Мисля — възпротиви се старшият лакей, — че трябва вече да приготвяме каляляската, а?
— Мисля, че имате време за още по едно — възрази Леля Ог.
— Мноо щедро — отвърна кочияшът. — Мноо щедро. Глеам те аз, г’спожожожо Гоо…
Маграт беше мечтала за такива рокли. В най-съкровените кътчета на душата си в малките часове на нощта тя беше танцувала с принцове. Не срамежливи, трудолюбиви принцове като Верънс у дома, а истински — с кристалносини очи и бели зъби.
И беше носила такива рокли. И те й ставаха.
Тя се втренчи в бухналите ръкави, в избродирания корсаж, в изящните връзчици. Всичко това нямаше нищо общо с нейните… ами… Леля Ог все ги наричаше „Магралони“, но си бяха панталони, при това много практични.
Като че ли практичността имаше някакво значение.
Тя дълго стоя втренчена.
А после, докато сълзите се стичаха по лицето й и сменяха цвета си, улавяйки светлината на фойерверките, тя взе ножа и започна да реже роклята на много малки парченца.
Главата на старшия кочияш леко рикошира от сандвичите му.
Леля Ог се изправи малко нестабилно. Тъй като имаше добро сърце, тя подложи перуката на младшия лакей под спящата му глава. После пристъпи навън в нощта.
Една фигура се отдели от стената.
— Маграт? — прошепна Леля.
— Лельо?
— Погрижи ли се за роклята?
— Погрижи ли се за лакеите?
— Добре тогава — обади се Баба Вихронрав, излизайки от сенките. — Значи остана само каляската.
Тя театрално отиде на пръсти до пристройката и отвори вратата, която силно изчегърта по калдъръмения праг.
— Шшшт! — изшътка Леля.
На една полица имаше парченце свещ и няколко клечки кибрит. Маграт несръчно запали свещта.
Каляската светна като бляскаво кълбо.
Беше пищно украсена. Сякаш някой беше взел съвършено обикновена каляска и после се беше самозабравил с дърворезбата и златната боя.
Баба Вихронрав я обиколи.
— Малко е натруфена — отбеляза тя.
— Май наистина ще е срамота да я потрошим — с тъга продума Леля Ог. Тя подви ръкави и след известно замисляне подпъхна края на полата си в гащите.
— Тука някъде трябва да има чук — заяви тя, обхождайки с поглед пейките покрай стените.
— Недей! Ще вдигнем прекалено силен шум — изсъска Маграт. — Чакай малко!
Тя издърпа презряната вълшебна пръчка от колана си, стисна я здраво и я насочи към каляската. Последва кратък полъх на въздуха.
— Да пукна дано! — възкликна Леля Ог. — Хич нямаше да се сетя за това.
На пода стоеше огромна оранжева тиква.
— Не беше кой знае какво — отвърна Маграт, рискувайки да вложи нотка гордост в гласа си.
— Ха! Ей ти каляска, дето никога вече няма да се затъркаля — каза Леля.
— Ей… можеш ли да го направиш и с конете? — обади се Баба.
Маграт поклати глава:
— Н-не… Мисля, че ще е много жестоко.
— Права си. Права си — рече Баба. — Няма извинение за жестокостта към безгласните животни.
Двата жребеца я наблюдаваха с конско любопитство, докато тя отваряше вратичките пред кошарата им.
— Изчезвайте — нареди тя. — Там някъде има големи зелени поля. — За миг погледна към Маграт. — Ти си била много ем-кон-ципирана.