Ловците
- Автор: Грифин Уилям
- Серия: The Presidential Agent #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Генчева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ловците». Краткое содержание книги:
Две жестоки убийства и милиони откраднати долари в скандала „Петрол срещу храни“ отвеждат Кастило и екипа му в отдалечено имение в Уругвай, където един от участниците в скандала е убит пред очите им. Кой е виновникът? Вероятно това са хората, готови да рискуват всичко, за да опазят тайните си. Въпреки това са оставили следа, която насочва ловците на Кастило към неочаквани разкрития. Лично президентът на Съединените щати е дал на ловците картбланш да стигнат до дъното на заговора.
— Добре, защо заминаваш за Париж? — попита Монтвейл, след като се отпусна на стола.
„Вече се договорихме и постигнахме примирие. Аз ще спазя своята част“.
— Помолих посланик Лоримър, бащата на господин Лоримър, да ми даде пълномощно, с което да се погрижа за имотите на сина му в Париж и Уругвай. Искам да проверя дали в апартамента и имението няма някоя следа.
— И в Уругвай ли ще ходиш?
— Да, господине.
— Смяташ ли, че си достатъчно квалифициран за подобно нещо?
— Не, господине, не съм. Ще помоля представителите на ЦРУ в двете страни да ми помогнат.
— Защо си мислиш, че ще го направят?
— Защото вече съм работил с тях. Преди ми помогнаха.
Монтвейл кимна.
— Има ли още нещо, което трябва да знам?
— Имам още един източник на информация в Будапеща. Предпочитам да не го назовавам. Той ми даде списък с хората, замесени в скандала „Петрол срещу храни“, и ме накара да му обещая да не го давам нито на Агенцията, нито на друг. Ще отида да се срещна с него, за да ме освободи от обещанието.
— Ами ако не го направи?
— Ще трябва да намеря друг, който да ми предостави същия списък.
Монтвейл кимна и премина на друг въпрос.
— Какво стана с парите?
— Изтеглихме ги от Уругвай и първо ги прехвърлихме в сметката на агент от ФБР, която беше открил на Каймановите острови.
— Юнг ли? Онзи, който е бил с вас, когато са убили Лоримър ли?
— Да, господине. Изпратих го в Уругвай да прикрие следите ни.
— Той ще се справи ли?
— Струва ми се, че да, господине.
— Ще ти бъде от полза, ако остане на постоянна работа при теб — подхвърли посланикът. — Мислил ли си по този въпрос?
— Да, господине, мислих. Секретар Хол го уреди.
— Чудесно. Само че следващия път, когато изникне подобен въпрос, първо се обърни към мен.
„Той да не би да се опитва да разкара Мат Хол?“
— Слушам, господине.
— Каза, че са прехвърлени „първо“ в сметката на Юнг — продължи да го разпитва Монтвейл.
— След това, днес сутринта, ги прехвърлих в сметка на мое име в същата банка, „Лихтенщайнише Ландесбанк“.
— На твое име ли?
— На името на германец — другата ми самоличност, която понякога използвам. Прецених, че така ще бъде най-добре.
— Имаш ли доверие на хората от фирма „Госингер“? Те ще си мълчат ли? — попита Монтвейл.
— Да, господине — потвърди Кастило и чак тогава се усети. „Боже, той знае и за това. Освен това зададе въпроса на съвършено чист немски“.
Монтвейл превключи на английски:
— По дяволите, той е невероятен, нали генерале? — попита посланикът.
Нейлър не отговори. Вместо това попита:
— Мога ли да попитам за какви пари става въпрос?
— Разбира се, че можеш да попиташ — усмихна се Монтвейл. — Дали ще получиш отговор, зависи от подполковника, тъй като сам изтъкна, че единствено той и президентът са напълно запознати с въпроса. Ще извърша престъпление, ако кажа.
„Сега пък какви ги върши? Играе ли си с мен? Или може би с генерал Нейлър? Дали не е и с двамата?“
— Генерале — започна Кастило. — Лоримър имаше почти шестнайсет милиона долара, пръснати в няколко банки в Уругвай. Ние ги взехме. Сега се използват от Звеното за организационен анализ.
— Как го направихте? — попита Нейлър.
— Нужно ли е той да знае тези подробности, подполковник? — обади се Монтвейл.
— Не е нужно — отвърна вместо Чарли Нейлър. — А и не искам да знам.
— Имам достъп до бизнес полети до Европа и Бразилия — обясни Монтвейл. — Ще те улесни ли, ако можеш да ги използваш?
— По-скоро ще привлече вниманието към мен — отвърна Чарли.
— Те са на Агенцията — уточни Монтвейл. — Агенцията притежава две чартърни компании в Европа и една в Бразилия. Нещо като въздушния вариант на лимузините, които кръстосват Манхатън. Едва ли, ако използваш някой от тях, ще привлечеш внимание. Мога — освен ако самолетът не ти трябва единствено за превоз от точка А до точка Б — да уредя по-бързото ти придвижване.
— Мога ли да се възползвам някой друг път?
— Когато си стиснахме ръцете, си извоюва това право — отвърна Монтвейл. — Всичко е наред, стига да се придържаш към твоята част от сделката.
Той извади портфейл от сакото си, изтегли визитка и я остави на масата. След това бръкна за електронен бележник в другия джоб, направи справка и написа няколко номера на визитката. Подаде я на Кастило.
— Докато стигнеш в Париж, въздушните лимузини ще са уведомени, че когато им позвъниш, ще са на твое разположение. Последният номер е моят. Използвай го, когато имаш нужда и не успееш да се свържеш през централата на Белия дом.