Ловците

— Благодаря ви — кимна Кастило.

— Има ли нещо, което да направя за теб? — попита посланикът.

— Госпожа Уилсън сега е старши аналитик на отдел „Южна Америка“ в Агенцията — обясни Кастило.

Монтвейл сви устни и се замисли.

— Знаех, че е успяла да мине между капките и да се уреди да не я уволнят — отвърна той. — Това е недопустимо, нали?

— Двамата с Милър се натъкнахме на нея тази вечер. Беше във фоайето на „Мейфлауър“ — обясни Кастило. — Нарече ме „копеле гадно“.

— Разбирам я как се чувства — кимна Монтвейл. — Ще се заема с въпроса още утре сутринта.

— Благодаря ви.

— Има ли друго?

— Не, господине. Не се сещам за друго.

— В такъв случай ще ви оставя — заяви Монтвейл.

Изправи се, допи напитката и подаде ръка на изправилия се Нейлър.

— Винаги ми е приятно да се видим, генерал Нейлър.

След това се обърна към Кастило, стисна и неговата ръка и го шляпна по рамото.

— Получи се по-добре, отколкото очаквахме, нали? — усмихна се той. — Дръж ме в течение, подполковник.

— Слушам, господине.

Монтвейл излезе от заведението и Нейлър и Чарли седнаха.

— Боже! — възкликна Чарли. — Защо се чувствам толкова неестествено, когато той се държи мило и любезно?

— Сигурно защото не си спал, докато са ви учили да не подценявате врага.

Кастило се разсмя.

— Не трябваше да го казвам — продължи замислено Нейлър след малко. — Срещата си я биваше, но съм сигурен, че можем да вярваме на думите му. Той винаги получава каквото си е наумил.

— По-точно?

— Ако успееш, той ще си припише заслугите. Ако се провалиш, ще заяви, че подобно нещо не би се случило, ако беше под негово командване.