Бялата ръкавица
- Автор: Майн Рид Томас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Жени Божилова
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Бялата ръкавица». Краткое содержание книги:
Това възклицание, хрипливо изсъскано през зъби, и гневното изражение на Скарт показваха колко е огорчен от унижението си. Не беше само болката от скорошната рана, макар и тя навярно да допринасяше за неговото раздразнение, а жилото на поражението, което терзаеше душата му — поражение пред очите на Мериън Уейд.
— По дяволите! — възкликна той отново, разхождайки се нервно из стаята. — Кой и какъв може да е тоя човек? Само името му можаха да ми кажат — нищо друго. Холтспър! Сър Мармадюк не го е познавал до вчера! Значи не е възможно и тя да го е познавала! Не е възможно той да е имал случай да я срещне преди! Не още, не още!
— Може би — продължи той след малко и челото му отново се проясни, — може би тя не е видяла неприятната случка? Дали наистина е била там? Аз не я видях. Възможно е този човек да е женен. Той е достатъчно възрастен. Но не, ръкавицата на шапката му — бях я забравил. Едва ли е на жена му! Ха! Ха! Ха! Но това значи ли нещо? Та и аз съм бил женен; дори и тогава шапката ми е била отрупана с любовни знаци. Чия ли е тази ръкавица? Ха! Смърт и проклятие!
Скарт кръстосваше стаята не само от едната до другата страна, но по всички посоки, където го водеха блуждаещите му мисли. Когато богохулното възклицание излезе от устните му, той спря изведнъж и закова очи в един предмет пред себе си.
Върху малка масичка, скрита в тъмния ъгъл на стаята, лежеше ръкавица, сякаш някой небрежно я беше захвърлил там. Дамска ръкавица с маншет, извезана със златна нишка, а по края с дантела. Тя досущ приличаше на ръкавицата, която в момента занимаваше мислите му — ръкавицата, която вчера красеше шапката на Хенри Холтспър.
— Кълна се в небето, същата е! — И докато я гледаше, кръвта изчезна от страните му. — Не, не е същата — продължи той, като взе ръкавицата и внимателно я разгледа. — Не същата, а другата — втората! Приликата е поразителна — дантелата, бродерията, моделът — всичко. Невъзможно е да греша.
Повтаряйки последната фраза, той силно удари с пети по пода.
— Тук има някаква загадка — продължи Скарт, когато първите болезнени тръпки в сърцето му преминаха. — Сър Мармадюк не го бил познавал до вчера! И дъщерята на сър Мармадюк не го била познавала! А ето че той съвсем очебийно носи ръкавицата й на шапката си! Дали е нейна? Нейна ли е тази ръкавица? Дали не е на другата, на племенницата! Не, не, колкото и да е малка, тази ръкавица все пак е твърде голяма за оная малка лапичка. Това е ръкавицата на Мериън!
Няколко мига Скарт остана неподвижен, премяташе ръкавицата от еленова кожа между пръстите си и я разглеждаше от всички страни. Чувство, много по-силно от любопитство, го подтикваше да я изследва толкова подробно. Това личеше и от тъмните сенки, които бързо преминаваха по бледото му чело.
Видът му издаваше страдание и гняв и той натъртено повтаряше израза: „Ще попреча на това, ей богу!“ — Стой тука! — продължи той като сложи ръкавицата под дрехата до гърдите си. — Стой тука, дяволска размирнице — стой до гърдите, които изпълни с горчиви мисли. Колкото и да си малка, можеш много да ми послужиш.
И с израз на горчива тъга и мрачна решителност той продължи възбудено да кръстосва из стаята.
Глава XXVI. Будоарът
Топлата златна светлина на есенното слънце се промъкваше през полуотворените завеси на един прозорец в дома на сър Мармадюк Уейд.
Беше рано следобед и през споменатия прозорец, разположен на горния етаж и обърнат към запад, се виждаше най-хубавият изглед от парка Бълстрод. Слънчевите лъчи, влизащи косо през отворените пердета, осветяваха стаята, чиято лека луксозна мебелировка и скъпа украса говореше, че това е будоар или стая, предназначена за дама.
В този час имаше друго, по-добро доказателство за предназначението на стаята — самата дама беше там и стоеше до сводестия прозорец под тежките гънки на пердетата.
Слънчевите лъчи проблясваха върху златни къдрици и сякаш с истинско удоволствие се застояваха там. Те светеха в очи, сини като небесния свод, откъдето идваха, а розовите облаци на запад не бяха по-лъчезарни от бузите, които лъчите тъй нежно целуваха.
Те не бяха с най-яркия си цвят, но макар и малко побледнели, не бяха бледи. Дори и най-силното вълнение не можеше да отнеме цвета от бузите на Мериън Уейд, където розата никога не отстъпваше напълно мястото си на лилията.