Убийствата на Бялата роза (Дневниците на сър Роджър Шалот за някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри VIII)
- Автор: Догерти Пол
- Серия: Сър Роджър Шалот #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Димитрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Убийствата на Бялата роза (Дневниците на сър Роджър Шалот за някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри VIII)». Краткое содержание книги:
През 1517 година англичаните убиват шотландския крал Джеймс IV при Флодън и разбиват войските му. Овдовялата кралица Маргарет, сестра на Хенри VIII, търси убежище в Англия. Кралят има нужда от доверени лица, за да разкрие някои загадки, свързани с изхода на битката при Флодън, и да утвърди правото на сестра си върху шотландския престол.
Изборът му се спира на младия Бенджамин Даунби, племенник на всемогъщия кардинал Уолси — и неговия прислужник, помощник и неразделен приятел Роджър Шалот.
Шалот и Даунби трябва да разрешат загадката, която се крие в стиховете на един полупобъркан шотландски лекар, затворник в Тауър. Но лекарят умира от отрова, загадъчните стихове крият тайната си, безликият убиец взема нови и нови жертви. До всеки труп има оставена бяла роза — символът на династията Йорк и на едно тайно общество, поставило си за цел да сложи край на владичеството на Тюдорите…
Бенджамин сведе поглед към масата и поклати глава. Изсмях се горчиво.
— Не виждаш ли слабостта на нашите аргументи, господарю? Ако трупът в Шийн е на самозванец, за Маргарет би било по-безопасно да се отърве от него.
— Може би се надява, че хората ще видят онова, което искат — отвърна Бенджамин. — Всяко несъответствие може да бъде отминато като фантазия или резултат от работата на балсаматорите — той се облегна на стола и въздъхна тежко. — Да, Роджър, трябва да помним това. Докато бях писар, съм виждал достатъчно трупове, за да знам, че смъртта може да обезобрази ужасно и най-красивото лице. — Той направи гримаса. — Разбира се, кралицата може да не е виновна за измамата. Може би Маргарет просто иска това да е трупът на съпруга й, за да има над какво да скърби. Може би предпочита да приеме това, вместо да се изправи пред ужасната идея, че съпругът й, кралят на Шотландия, е бил хвърлен в някоя яма сред селяните — той вдигна поглед. — Какво има, Роджър?
— Господарю, ние градим аргументите си на факта, че е имало хора, които са приличали на крал Джеймс.
Бенджамин потърка лицето си. Внезапно ми се видя уморен и измъчен.
— Вече обсъдихме това, Роджър. Знаеш, че Джеймс е бил от шотландски клан. Повече от възможно е да е имало неколцина придворни със същата фигура и подобно лице — той се усмихна вяло. — Никога не забравяй, че благородниците обичат да имитират стила и маниерите на своите господари. Мога да изброя поне половин дузина от придворните на Хенри, които могат да бъдат сбъркани с краля — той се облегна тежко на масата. — Възможностите са безкрайни. Откъде да знаем, че Джеймс не е бил взет в плен от Съри и тикнат в някой таен затвор в Англия? — Той си поигра с чашата, наблюдавайки как виното искри и танцува в нея. — Това, което знам, Роджър, е, че всички убийства, на които присъствахме, всички загадки, с които се сблъскахме, тръгват от онова, което се е случило по време на битката при Флодън.
— Знаем много неща — отвърнах аз, — но не можем да докажем нищо.
Бенджамин замълча и ние седяхме, загледани в смаляващия се пламък на свещта.
— Може би има и други ключове, които пасват на ключалката на тази загадка?
Господарят ми ме погледна учудено.
— Ами — заекнах аз, — ако можем да разгадаем убийствата на Бялата роза…?
Бенджамин се размърда и извика на прислужницата да му донесе зъбочистка. Съненото момиче се подчини и той започна да чисти зъбите си. Гледах го невярващо, защото обикновено господарят ми проявяваше отлични обноски на масата. Но той продължаваше да го прави, като от време на време изучаваше върха на зъбочистката.
— Господарю, добре ли си? Да не смяташ тази зъбочистка за по-интересна от загадките, пред които сме изправени?
Той се усмихна.
— Аристотел, скъпи ми Роджър, винаги е казвал, че внимателното наблюдение, съчетано с логика, може да разреши всеки проблем под слънцето. Помниш ли Рутвен и парченцата, които открихме между зъбите му?
Преглътнах с мъка.
— Господарю, току-що се нахраних.
— Да, Роджър, аз също. През последните няколко седмици след смъртта на Рутвен, се стараех, доколкото е възможно, да ям същата храна като него. Но досега не съм открил нищо, което да прилича на онова, което открихме в устата му. Интересно, нали, Роджър?
— И откри ли отговора?
— Както ти казах в Нотингам, засега има слаби проблясъци — много сенки и нищо съществено. Но утре аз ще отпътувам на север, а ти ще отидеш в Дувър. Кой знае каква истина ще ни разкрият кръчмата в Париж и манастирът в Шотландия.
На другата сутрин станахме рано. Внимателно подредих дисагите си, уверявайки се, че имам копие от стиховете на Селкърк и съм взел подаръка на Муди. Бенджамин тръгна с мен през мъгливата, скована от студ околност. Разговаряхме за Ипсуич и аз открих, че историята с лечението на майка ми от Скозби все още измъчва сърцето ми. На кръстопътя южно от Норууд се разделихме. Бенджамин сърдечно стисна ръката ми.
— Не мисли за Скозби, Роджър. Развесели се. Ще се срещнем в Париж и ще бъдем у дома за Коледа — той се усмихна и аз долових закачката в гласа му. — Каквото и да стане, Роджър, ние успяхме. Самата кралица Маргарет ни поздрави. Подобна похвала — сухо добави той — не може да се отмине с леко сърце.
Представих си тлъстото подуто лице на кучката и това донякъде ме развесели.
— Помни, Роджър, ще дойда в „Златният петел“ преди Коледа. Бъди там!
Той стисна още веднъж ръката ми, обърна коня си, препусна в лек галоп и изчезна от погледа ми.
Нямах друг избор, освен да поема на юг. Мислех да мина през Ипсуич и да поднеса най-горещите си почитания на мистрес Скозби, но това щеше да бъде твърде опасно. Скозби беше станал причина за смъртта на майка ми, едва не накара да ме обесят и аз реших, че едно по-изтънчено отмъщение ще ми се услади повече. Затова продължих на юг по широкия път, който се вие край хълмовете към Дувър. Когато погледна назад, си мисля, че бях доволен, макар и да ми беше тъжно, че се разделям с Бенджамин. Да, лудориите на младостта!