Навън към себе си

Седмицата преди заминаването ни за Ленинград бе изключително напрегната. Беше декември и нощем преваляваше мокър сняг, но бе почти лято в сравнение с онова, което ни очакваше. Преди няколко вечери Спаак, който си уреди да участва в турнето — на собствени разноски и под предлог, че е лекар на Sinn Fein Ballet, — ни накара да се смръзнем от ужас, споменавайки за студ от минус трийсет че и повече, при който е невъзможно дори да се изпикаеш навън.

В резултат на това Жорж ни замъкна в един магазин, където се продаваха ненужни на армията стоки, за да се екипираме така, сякаш заминавахме за Сибир: шуби, ръкавици, ушанки и вълнени жилетки. (Жените предпочетоха да се оправят самостоятелно и да си намерят по-подходящи облекла.) Жорж хукна да обикаля магазина и започна да навлича всичко, попаднало му под ръка, като току залиташе и пъшкаше, сякаш се бореше със страховита виелица. В интерес на истината ние, останалите, не бяхме никак въодушевени.

Куфарите бяха вече готови. Въпреки това оставаха отворени и всеки ден този или онзи от нас премисляше и изваждаше нещо, за да го замени с друго, а вечер разговаряхме, спорехме и се питахме дали сме направили добре и дали действително онова там прилича на края на света. Някои се опитваха да те подкупят, за да разберат дали случайно няма да се съгласиш да им вземеш в багажа си я пуловер, я някоя вълнена дреболия, което щяло да бъде наистина шик от твоя страна. В къщата цареше чудесна атмосфера, изпълнена с потайни пазарлъци, мудна подготовка и всевъзможни информации за „Северната Венеция“.

Пролетта и лятото бяха минали без произшествия. През ваканцията Жорж и майка ми ни повериха на нашата домашна учителка и заминахме за Уелс, където ни очакваше домът на брат й. Изкарахме ужасно скучно с Алис, която се опитваше да събуди интереса ни към английското село, а това, както можеше да се очаква, й костваше много усилия и се увенча с пълен неуспех. Лично аз бях в отвратително настроение и непрекъснато мислех за Рамона. Дори й изпращах части от поемите, които Алис ни караше да изучаваме. Като например следните стихове на Робърт Фрост21: На стихията и грохота отдай се, стани ми любима в дъжда. — В отговор тя ми писа: Анри-Джон, ти да не си мръднал нещо?

Причина за меланхолията ми бяха несъмнено делящото ни разстояние и скуката или поне такова обяснение й дадох, когато се прибрахме. Въпреки всичко тя призна, че се била трогнала и че когато една жена откривала в кореспонденцията си Томас Харди22, Дилън Томас23 или У. К. Уилям24, слънце озарявало и най-мрачния ден, но че що се отнася до пасажите, които съм й изпращал, то те били малко натрапчиви. Тук не можех да не се съглася с нея. В момента, в който първият слънчев лъч проникваше в стаята ми, тя вече бе в мислите ми. Алис ни водеше всяка сутрин на плаж, но колкото и да киснех в студените води на залива Кармартън, не можех да я прогоня от съзнанието си.