Навън към себе си

В Хановер слязохме на перона да се поразтъпчем. Студът буквално ни халоса по главата, и то толкова силно, че се втурнахме през смях да търчим във всички посоки. Този път се качихме обратно във вагона изцяло преобразени. Докато влакът набираше скорост, свалихме за малко прозорците в коридора и въздухът опари лицата ни, ала не усетихме студ.

С Алекс започнахме партия покер, която преди това със сигурност би ни омръзнала много бързо, но сега ни държеше в страхотно напрежение. Другите също се събуждаха, разхождаха се в коридорите, закачаха се и се шегуваха, идваха да ни навестят, надзъртаха в картите ни и се впускаха в коментари, докато накрая не ги пращахме по дяволите. Имахме усещането, че влакът ни принадлежи, тъй като освен кондукторите и още някакви типове в униформа не виждахме никого другиго. Значение имаше и изминатият път, както и чувството, че сега сме някъде много далеч, загубени сред безбрежен мрачен океан, където всичко може да се случи. Като например Жорж да покани всички ни във вагон-ресторанта. И Спаак да поръча шампанско. Което накара жените отново да се напудрят, да оправят прическите си и да се запритесняват дали дрехите им не са много измачкани.

Хубавици бяха момичетата. Покрай контактите си с тях дори Алис бе претърпяла положително развитие. Тя все така упорито усъвършенстваше излъчването си на интелектуалка и ако за три години не се превърна в красавица, то поне държането й коренно се промени — стана по-весела, по-придирчива към външността си, вече се гримираше по малко, при това определено с вкус, и най-важното — отказа се от ужасните си цайси и новите й очила като нищо биха й отворили вратите на Холивуд. Е, вярно, задникът й не беше стока, но пък и ние с Оли не припирахме да вървим по петите й. Ако ни се приискаше подобен вид спорт, имахме богат и пребогат избор, особено като се има предвид, че в къщата момичетата често се мотаеха по трика. Когато не пишеше на родителите си или на бог знае кого, което отнемаше значителна част от свободното й време и за жалост я принуждаваше да седи, човек трябваше да види как Шантал прекосява хола пред захласнатите ни погледи, въртейки най-разкошния задник, който може да роди въображението и пред който би ти се приискало да положиш цветя. Но не само ние бяхме чувствителни на тази тема, разбира се. Алекс преспиваше от време на време с нея и ни беше доверил без заобикалки, че въпросната прелест граничи с шедьовър на изкуството. Никой не подлагаше на съмнение безбройните завоевания на Алекс. Като балетист той не беше нищо особено, но затова пък бе любовчия от най-висша класа или най-малко един от онези мъже, на които жените не могат да устоят. Имаше великолепна черна коса, беше мургав и красив. И всички го обичаха, тъй като бе изключително енергичен, жизнен и тъй чаровно безгрижен, че му прощаваха дори изпълнения, с каквито всеки друг само би подразнил околните. Всъщност именно този излишък от темперамент бе и причината да го държат настрана от къщата. Жорж и майка ми смятаха, че всекидневният живот с Алекс много бързо би станал непоносим и че той далеч не би бил най-добрият пример за нас. Ние, разбира се, не бяхме на това мнение, особено аз и Оли, като двамата на драго сърце бихме се постеснили, за да му предоставим място. Защото освен че водехме страшно интересни разговори, той се държеше с нас като с равни. Така научихме, че половината момичета от Балета ги бива в леглото, че Шантал например няма особено голямо въображение и поради това не е препоръчително да си имаме вземане-даване с нея. И ние многозначително поклащахме глава — да, добре че ни го каза, да, разбираме за какво става дума…