Навън към себе си
- Автор: Джиан Филипп
- Язык: болгарский
- Переводчик: Максим Благоев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Навън към себе си». Краткое содержание книги:
Работата по стълбата ни спореше. До завръщането на Оли оставаха най-малко десет дни, което бе предостатъчно. Държах си езика зад зъбите. По телефона му разказвах за прочетените книги, за разходките ми, за моето пиано и за шейсетте и шест телевизионни канала, които не ми оставяха време да скучая. „Тъй и не можах да мина дори веднъж моравата с косачката…“ Една вечер подхвърлих, че не е толкова лесно да започнеш нов живот, и признах, че я карам малко наслуки. Но че може би ще свикна, тъй като всъщност нямах желание за нищо. „Виждаш ли, с течение на годините въпросите стават все по-прости, а отговорите — все по-сложни.“ Този път разговарях с Елеонор. Гласът й малко ме натъжи, но й казах, че все пак не съм умрял и че човек невинаги може да избира. Изглежда, Евелин й направи знак, че ме целува.
Фин прекратяваше работа по залез-слънце. Сетне слизахме на плажа и оглеждахме онова, което бяхме свършили през деня. Нямах представа какво мисли по въпроса, но бях изумен, когато виждах на какво са способни ръцете му, и това ме изпълваше с почти детинска радост. Успявах да доловя дори невидимите подробности, усещах напрежението на болтовете, здравината на бетонираните в склона стълбове, абсолютната непоклатимост на цялата конструкция и мекотата на полираното дърво, виждах жилките му, леко искрящата под слънчевите лъчи тел, съвършено нивелирания парапет на площадката, който засенчваше всички останали линии, местата, където ни се беше вземало здравето, и всички гримаси, усмивки на удовлетворение, викове, смях и ругатни, които бяхме оставили завинаги тук. Дори и след заминаването на Фин ми се случваше да се върна и да се настаня отново на плажа, понякога с половин пура и чаша леден бърбън, за да се наслаждавам на гледката до сетния дневен светлик. За мен това бе истински паметник. Никога не бях създавал нещо подобно. Дотогава единствените ми подвизи в живота бяха окачването на някоя етажерка или настройката на пианото, докато тази работа тук — отначало дори не съзнавах с какво се заемам — бе нещо съвършено различно. Дори не можех да я обгърна с един поглед. Седях пред нея, сякаш изпаднал в екстаз, мигах на парцали, а веднъж едва не заспах в подножието й.
Жлебовете бяха готови. Оставаше само да втъкнем в тях стъпалата — седемдесет и седем стъпала, които щяха да водят нагоре, до самия връх, с цялото си величие. Дундурках ги буквално като бебенца, лъсках ги едно по едно — ренде, шкурка и ленено масло, а ако се наложеше, бях готов да използвам слюнката си, сълзите си, кръвта си. Е, и Фин също ме подкокоросваше, уверяваше ме, че това не му е първата стълба, но че, Бога ми, тази тук…!
Обадих се в града и поръчах да отнесат цветя у Колинсови, после отидох да си почина в очакване на вечерта. След като най-малко сто пъти попадах на Celtics, Red Socks и „Обичам това, което правиш за мен, ТОЙОТА!“, успях да получа малко информация за света, за войните, атентатите, глада… същински каталог на страданията, обхващащ хиляди години, но това бе просто равносметката за деня, а и тя край нямаше… и след известно време не чувстваш вече нищо… и си повтаряш адреса, на който можеш да изпратиш чек… и вече не знаеш кой е започнал пръв, нито за какво точно става въпрос, нито дори дали си виновен или невинен… и спокойствието и мирът, които те заобикалят, започват да ти се струват почти невероятни и адски странни… но не чувстваш вина за това, както някога, тъй като от двете страни на барикадата вече няма нито добри, нито лоши… и не знаеш дали ти си се променил, или наистина вече няма начин да разпознаеш бесните псета… и въпреки всичко желанието за справедливост и братство продължава да те изгаря и трябва или да оставиш тази рана отворена, или да поемеш към небитието.
Нощта беше топла, ясна и сякаш се вслушваше в бухането на един бухал. Съдията живееше малко по-надолу, леко встрани, на не повече от десет минути пеша и имението му се простираше от океана до шосето, а пътят, който водеше към дома му, бе осветен и пресичаше гората като река от стопен метал. Чуваше се музика. Паркингът изглеждаше пълен, но продължаваха да пристигат коли, които спираха в страничните алеи.
Тръгнах по пътеката, която се виеше по ръба на склона и се спускаше постепенно към огромната къща на Колинсови. Заобиколих басейна, чиято яркосиня вода вонеше на белина и привличаше по-младите, пробих си път през бъбривата тълпа, превзела извисяващата се над плажа градина, после през другата, която се блъскаше в салоните, отказах няколко чаши шампанско и размених мимолетни ръкостискания, гарнирани с подобаващи за случая ослепителни усмивки, след което най-сетне се добрах до бара. Там неволно попаднах на разговор, в който ставаше дума за фойерверки и за яхтата на някого си — не чух добре името, защото бе произнесено шепнешком и придружено с многозначително блещене, — когото очаквали всеки момент и който щял да хвърли котва в открито море, за да присъства на зрелището.