Навън към себе си

Спектакълът беше готов, но Жорж все още го тресеше шубето, макар по цял ден да повтаряше, че за провала би бил виновен само той, а успехът щял да бъде награда за целия Балет. Страхът му идваше от това, че беше предложил „Лешникотрошачката“, за да не дразни противниците на „модерния“ жанр, само че си бе позволил някои, да речем, волности с хореографията на Иванов. Искрено казано, авторът едва ли би познал произведението си. Като начало Жорж се бе захванал с фамозните „па де дьо“ и постепенно бе видоизменил целия балет, насърчаван непрекъснато от останалите и най-вече от онази, чийто любим и единствен син се водех, която седмици наред го подкрепяше и му помагаше, правейки му компания до късна нощ, докато той работеше върху стъпките на Снежната царица или на Бонбонената фея, като понякога, когато нещо куцаше, танцуваше до зори, изпълнявайки заедно с него даден пасаж или разигравайки, докато той размишляваше, ролите на Принца, на Клара или на Хер Дроселмайер. Всички бяха едновременно уплашени и очаровани от постигнатото и ако смъртта на Ерик не ги бе принудила да слязат за малко на земята, току виж по някое време да бяха и литнали.

Алис и аз се оказахме единствените, които не участваха пряко в тази история. Едит трябваше да изпълнява ролята на Клара, а Оли — тази на брат й Фриц. Колкото до Спаак, то той, предлагайки услугите си с пламнали бузи, си беше изпросил малко миманс под предлог, че в студентските си години се бил занимавал с театър и че това изкуство продължавало да го вълнува до ден днешен. Но Алис трепереше повече от когото и да било, а аз, аз се намирах в сърцето им, в прасците им и в дробовете им от момента, в който се бях пръкнал на бял свят. Всеки път, когато подготвяхме представление, имах усещането, че някакъв възел бавно се затяга, втъкавайки ни един в друг, сплотени и горещи, а заминавахме ли на турне, всичко приемаше невиждани размери — и най-дребната радост, и най-незначителната тъга се превръщаха в планини, смазващи един или друг ту с ругатни, ту с похвали. В навечерието на заминаването ни малцина от нас успяха да заспят — сновяхме из коридорите до зазоряване, ту бяхме жадни, ту се страхувахме да не сме забравили нещо и понеже не се знаеше кой вече е станал, или пък още не си е легнал, долу лампите останаха запалени, осветявайки заскрежената градина, за да ни създадат подобаващо настроение. Към шест сутринта захлопнахме вратата зад гърба си, обзети от продължителна колективна тръпка.