Навън към себе си
- Автор: Джиан Филипп
- Язык: болгарский
- Переводчик: Максим Благоев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Навън към себе си». Краткое содержание книги:
Съдията се присъедини към нас в момента, когато от гемията изстреляха първите фойерверки и по лицата ни заиграха разкошни пурпурни отблясъци.
— Петдесет години брак… — промърмори той, пъхнал ръце в джобовете на смокинга си и вперил поглед нагоре с блажена усмивка.
Сега цялото небе ехтеше от пукотевици и океанът се бе озарил до хоризонта. Най-малкият сноп фойерверки беше с размерите на ядрен взрив.
— Цели пет десетилетия! — добави той и постави ръка на рамото ми.
— Шестстотин месеца, осемнайсет хиляди двеста и петдесет дни! — подшушнах му аз.
— Да… Е, и какво ще кажете за това?!
— Нищо — отвърнах.
Отдалечих се, докато небето се изпъстряше с разноцветни звезди и въздухът се изпълваше с остра миризма на барут — в сравнение с това чудо фойерверките на 14 юли в Париж биха се събрали в носна кърпа. Бях гладен. Напълних чашата си, сложих в една чиния няколко сандвича и се насочих към басейна под акомпанимента на гърмежите. Мястото не беше от най-спокойните, но атмосферата бе значително по-поносима.
Тук бяха младите. Вярно, имаше неколцина по-възрастни самотници от моя тип, които се въртяха наоколо като подплашени и прегладнели вълци с привидно равнодушен вид, пристъпваха тихо и дискретно, като от време на време се спираха било да запалят цигара, било да се озърнат крадешком, след което отново тръгваха да обикалят из храстите. И определено правеха грешка. От басейна изскачаха току под носа ви полуголи, свежи и мокри момичета и това ни най-малко не ви задължаваше да потънете в земята, въпреки наглите и преситени погледи, които ви хвърляха. Нима не знаеха какво ги чака? Не виждаха ли на две крачки от тях майките си, огорчени, ошашавени и незадоволени владетелки на същинска империя от абсурди, по-зловеща и по-студена от всичко, което биха могли да си представят.
Някои имаха разкошни задници и великолепни гърди. Гласовете им бяха ясни и звънливи, зъбите — бели, позите — заучени. Момчетата ги оглеждаха като добитък и се смееха на мръсотиите, които си подхвърляха. Имаха живи очи, бели зъби и брутални маниери. Онова, което обединяваше и едните, и другите, което се четеше на лицата им, бе жестокостта и отегчението. Иначе изглеждаха в цветущо здраве, плацикаха се в басейна, разказваха си разни истории, като от време на време се оклюмваха върху хавлиите си или хукваха към тоалетните, било защото им липсваше смелост, било защото им се драйфаше. Изпитвах към тях неприязън, която несъмнено се дължеше на това, че ми напомняха приятелчетата на Евелин. И когато малко по-нататък забелязах през предното стъкло на една корвета гол девичи задник, а мъжки глас заплашително ме посъветва моментално да се пръждосвам, усмивката ми набързо изстина. Поредното животно, което не изпитваше и капчица жал към бащите, принуждавайки ни да се отдаваме на мъчителни сеанси на самоанализ. Прищя ми се да му пукна някоя гума.
— Но къде се изгубихте, скъпи приятелю? — възкликна съдията. — Търсихме ви навсякъде!
— Боже мой, каква феерия! — въздъхнах.
— Вижте, драги… бих искал да си поговорим насаме. Дали да не повървим?
И тръгнахме. Поехме по една алея, която се виеше между мимозите по посока на скалистия бряг. Уилям С. Колинс разменяше по няколко думи с хората, които срещахме, но не се задържаше и ме отведе до дървена пейка, разположена точно срещу океана, която веднага ми напомни нещо.
— Хм, не беше лесно, но успях да го придумам да дойде! — заяви той, подканвайки ме да седна. — Мда-а… Знаете ли, жена ми седеше точно на мястото, на което седите вие. Беше на дванайсети февруари трийсет и осма в Париж, на площад „Контрекарп“. Месец по-късно Хитлер нахлу в Австрия…
Помолих го да ми даде една пура, тъй като войната беше продължила доста дълго. Скръстих крака и притворих очи, наслаждавайки се на първото всмукване. Беше напълно прав за хаванските пури. Но най-добрият бърбън се правеше в Кентъки. По-точно в Лорънсбърг. И бях ужасно доволен, че си взех чашата.
— Несъмнено се питате защо ви казвам всичко това?