Навън към себе си

След майката на Едит това бе второто самоубийство в къщата. Така и не разбрахме много добре защо Ерик беше сложил край на живота си. Джереми говореше с недомлъвки за някаква сантиментална история, а Жорж смяташе, че е заради влошените отношения с баща му. Не знаехме нищо по въпроса, нито бяхме забелязали нещо необичайно в държането му, тъй че нямахме обяснение и се чувствахме ужасно разстроени. Вечери наред възрастните разговаряха шепнешком с мрачни лица. Смъртта бе нахлула в къщата, пълзеше навсякъде като дим и именно нея вдишвахме и дочувахме да се промъква в тишината.

Санитарите вдигнаха тялото на Ерик от мазето и го отнесоха в линейката под сипещия се проливен дъжд, а ние до един се бяхме струпали на прозорците, забърсвайки с ръка замъглените стъкла. Сега отново бяхме тринайсет, както преди идването на Алис, и масата ни се стори разкривена, а Жорж каза, че ако някой е суеверен, може да стане и отиде да вечеря на дивана, но никой не мръдна. Той и Джереми измиха стаята в мазето и я залостиха, като свалиха дръжката на бравата. На погребението бащата на Ерик заяви, че не желае да вземе нещата на сина си, тъй че опразнихме стаята му и прибрахме всичко в един куфар на тавана. Дълго време след това тримата водехме зловещи разговори, не разбирайки как е възможно човек да се реши просто ей тъй, отведнъж, да се застреля в устата.

Самоубийството бе тема, която ни омайваше. Бяхме единодушни, че животът е, общо взето, гадна работа, фрашкана със задължения, а и нерядко, вгледаш ли се по-внимателно, напълно лишена от интерес. Отдавна си го мислехме, но сега вече и разсъждавахме по въпроса. Едит и Оли не хранеха към балета същата страст, каквато изпитваха Жорж или майка ми. И аз бях като тях — обичах много да свиря на пиано, но мечтаех за нещо по-вълнуващо. Не знаехме какво точно искаме, знаехме само какво не искаме. Ала все едно имахме пред себе си негатив, върху който не можехме да различим нищо що-годе стойностно и значимо. Случваше ни се часове наред да обсъждаме кой е най-добрият начин да приключим със себе си в случай, че положението стане нетърпимо. Лично аз веднъж смаях Оли, като го научих да връзва една малко сложничка примка, от която просто няма начин да се изхлузиш, ритнеш ли веднъж стола — беше ми я показал Алекс, който не само ни снабдяваше с американска музика, но и бе истинска златна мина за най-странни информации. Затваряхме се по стаите, за да си говорим за тези неща. Колкото до останалите, те като че ли нищичко не разбираха.

След погребението до заминаването ни оставаха само няколко дни. И като изключим това, че избягваха някои теми за разговор, другите проявяваха към нас много повече внимание от обикновено. Чувствахме, че се опитват да насочат мислите ни в друга посока. Държаха се така, сякаш вече не могат без нас. Алис заяви, че приключваме с уроците и че сме във ваканция до завръщането ни, но все пак не пропусна да добави, че не е забранено да се чете — и защо не Пушкин, за да си дойдем на думата? — след което с широка усмивка измъкна иззад гърба си няколко произведения на въпросния тип. Момичетата мъкнеха Едит из града за последни покупки. Жорж пое грижата за двама ни с Оли и един следобед, след като първо отидохме да регистрираме част от багажа, ни отведе на разходка в Латинския квартал, а после да гледаме „Героите са уморени“, което впоследствие оцени като не особено сполучлива идея, но затова пък ние бяхме очаровани. През един от следващите дни майка ми ни повлече да си вземела пантофките — прословутите английски Feed, които се поръчваха специално за нея. Държа се ужасно тайнствено и след това ни отведе у Алекс, който ни накара едва ли не да му паднем на колене, преди да ни даде новия Елвис: току-що излезлия King Creole, както и 45-оборотната C’mon Everybody на Еди Кокран — направо стомах ни сви, толкова бяхме щастливи. Пак от Алекс научихме, че Джери Лий Луис се оженил за тринайсетгодишната си братовчедка и това бе глътка свеж въздух в сравнение например с възкачването на престола на Жан XXIII или с раждането на Петата република.