Навън към себе си
- Автор: Джиан Филипп
- Язык: болгарский
- Переводчик: Максим Благоев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Навън към себе си». Краткое содержание книги:
Взех си бърбън. На излизане някакъв тип, с когото се бях срещал веднъж преди петнайсетина години, ме повика по име и ме сграбчи в обятията си. Отидох да изпуша една цигара близо до брега. Океанът беше спокоен и тъмен. На около два кабелта навътре маневрираше нещо като гемия, ескортирана от катер, който от време на време осветяваше водата с мощен прожектор и на чийто борд се суетяха неясни силуети. Нямах представа дали съдията си е поставил за цел да изпонапие гостите си, но факт бе, че цяла армия от прислужници в ливреи връхлиташе моментално върху всяка празна чаша — за бърбъна беше сформиран специален отряд. Постепенно разговорите ставаха по-оживени, хората се отпускаха, започваха да въртят глава, да се озъртат по-охотно и да си правят знаци. Общо взето, доста снобарско. Смокинги, тафта, бижута на фона на Леонкавало и кристални чаши, виждах някои да си търкат венците, обърнали гръб на басейна, а имаше и по-възбудени — онези, които бяха пристигнали с открити коли и се обличаха в Италия. Във Франция ги имахме същите — и родители, и деца, както и подобни соарета, с тази малка разлика, че у нас не поднасяха сиренето като ордьовър.
Тъй както стоях, унесен в мисли, в ръката ми най-неочаквано се вкопчи Мери, голямата дъщеря на съдията. Не я бях виждал от години и с времето грозното девойче, за което бях запазил спомен, далеч не се бе разхубавило. Разменихме няколко думи, после тя ме отведе при баща си. Старецът ме посрещна с отворени обятия. Жена му ме целуна и ми прошепна, че съм лошо момче. Не разбрах защо ми го казва и се задоволих да се усмихна. Съдията се зае да ме представя и аз послушно започнах да стискам ръце, докато той се шегуваше с моите, изисквайки от гостите да се отнасят с тях изключително предпазливо.
— А, Джак! — изкикоти се той и размаха пръст. (Въпросният Джак бе висок някъде около два метра.) — Особено вие, Джак! Знайте, момчето ми, че човек не се държи с един пианист като с пладнешки разбойник!
Джак, който, както разбрах, щял да се жени за малката му дъщеря, захлупи ръцете ми в двете си лапи така, сякаш бяха мощите Христови, и попита:
— Ще ни изсвирите ли нещо?
— Не, едва ли, Джак…
— Хайде, скъпи приятелю! — прекъсна ме негова чест Уилям С. Колинс, като ме притисна силно към рамото си. — Не карайте да ви молят, стари негоднико!
Не отговорих нищо, тъй като разбрах, че няма да ме оставят толкова лесно на мира и че е безполезно да споря. Надявах се, че ще успея да се измъкна, преди отново да ме нападнат, или че просто ще ме забравят, и допих бърбъна си с увисналия на ръката ми съдия, понасяйки търпеливо тормоза, докато той поздравяваше този и онзи и дебнеше увертюрата.
Ръцете ми бяха в трагично състояние. Ставите ми бяха подпухнали и понякога вечер, след не повече от десетина минути, спирах да свиря и разтривах пръстите си един по един, но без резултат. Ала Уилям С. Колинс помоли за тишина, след което ме съпроводи чак до пианото.
Изпълних желанието им. Подбрах няколко колоритни парчета и така им хвърлих малко прах в очите, като си спестих действителните трудности — пропуснах покрай ушите си молбите на Мери, на която само Лист й беше в устата — и свирих под възможностите си с вдъхновено изражение и леки гримаси, които трябваше да минат за неподправен екстаз. Съжалявах искрено истинските познавачи — онези, за които името Надя Буланже означаваше нещо. Защото съдията, естествено, ме беше представил като ученик от улица „Балю“, заявявайки, че това заслужава дълга и обстоятелствена реч и че от моя страна би могло да се очаква малко повече смелост. В крайна сметка пожънах доста приличен успех без особени усилия и тъй като докато ми ръкопляскаха, съдията стоеше до мен със сияещо лице, хрумна ми, че ако ми бяха поднесли цветя, той не само щеше да си ги присвои, но и да целуне съответната девойка по устните.
След това ме отведоха в градината за фойерверките. Този път в ръката ми се бе вкопчила съпругата на съдията. Имах чувството, че двамата се бяха наговорили. Видях се принуден да си поръчам още един бърбън, за да устоя на натиска.
Гостите се отдръпнаха, за да предоставят на двама ни със старицата най-хубавите места. Когато видях всички тези светлини върху повърхността на океана, помислих, че имам халюцинации или че от континента се е откъснало парче и се е впуснало в свободно плаване, но моята дама ми зае лорнета си и ми подшушна, че Той е на борда. Погледнах през стъкълцето, за да се опитам да вложа смисъл в загадъчните й думи. Междувременно на покрива на къщата се появи съдията. Той размаха някакъв инструмент, който избуча като локомотивна свирка. От яхтата му отговори мощна сирена. Тогава Уилям С. Колинс натисна някакви копчета и машинарията нададе такъв рев, че да ти се изправи косата. Миг по-късно целият бряг се разтресе от неистов вой. Не знаех, че става дума за обичай. Всички искрено се радваха на тези дивотии, които продължиха няколко минути. Е, всичко хубаво си има край.