Навън към себе си
- Автор: Джиан Филипп
- Язык: болгарский
- Переводчик: Максим Благоев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Навън към себе си». Краткое содержание книги:
— Не, не съм любопитен. Но не смятайте, че ме отегчавате. Това е изключително приятен момент.
— Вижте, няма да го увъртам. Онзи ден ми се обади Жорж…
— Жорж си пъха носа в неща, които не го засягат.
— Хм… Значи разбирате за какво бих искал да поговорим.
— Просто не знаех кога най-сетне ще се решите.
Наблюдавахме как яхтата се завърта около себе си и се насочва в открито море.
— С Жорж се видяхме преди няколко месеца в Ню Йорк. От само себе си се разбира, че положението, в което се намира светът, ни безпокои изключително много. Трябва да бъдем нащрек повече от когато и да било. И веднъж завинаги ясно да осъзнаем, че сме пазители на някои ценности и че първи трябва да дадем пример!
Не бях настроен агресивно. И не му казах, че що се отнася до примера, то тази вечер бях видял предостатъчно, за да се отвратя от човешкия род, и щях да го сторя, ако не осъзнавах собствените си слабости. Усмихнах се, подръпвайки от контрабандната пура.
— Но, Уилям, какво друго мислите, че правя всяка сутрин, когато заставам пред огледалото?
— Хайде, стига, да бъдем сериозни!
— Аз съм сериозен.
— Слушайте… Да поговорим по-скоро за този развод. Простете ми, Анри-Джон, но на моите години човек вече не се страхува, че ще стане досаден.
Бях в прекалено добро настроение, за да се засягам от каквото и да било. Не знаех дали пейката бе омагьосана, дали се дължеше на аромата на мимозите, на просналия се пред нас безкрай на океана и небето или просто бях нервен, но не можах да сдържа усмивката си. Той започваше да губи търпение, докато аз броях невидими мухи.
— Хайде… Нима темата е толкова мъчителна?
— Ммм… Има и по-забавни.
— Напълно съм съгласен. Но все още нищо не е окончателно, ако не греша.
— Мисля, че Едит е взела решение.
— Чуйте ме, Анри-Джон… Познаваме се от много отдавна. Нямахте и двайсет и пет години, когато дойдохте за първи път тук. Обстоятелствата не ни сближиха особено, но искам да ви уверя, че храня изключително добри чувства към вас и вашето семейство. Така че ви говоря като приятел и ви казвам без заобикалки, че…
— Излишно е! — прекъснах го аз. — Решението не е мое. Бихме могли да приказваме цяла нощ, но това нищо няма да промени.
— Не бъдете толкова сигурен. Но ще се върнем на това по-късно. Първо трябва да осъзнаете едно: жената не трябва да командва мъжа. Не се усмихвайте. Аз и ние, мъжете от моето поколение, видяхме как децата ни обърнаха света с краката нагоре. Вие направихте за посмешище всичко, върху което бяхме изградили живота си, подложихте всичко на критика, нищо не пощадихте, отнесохте се с нас като с последни глупаци и съградихте всичко отново, но наопаки, макар че е казано: „Не мести междата, която са прокарали отците ти.“ И резултатът е налице: днес всичко около вас се разпада и вие сте неспособни да реагирате и се питате кой ви е вързал ръцете! Но съм убеден, че го знаете не по-зле от мен. Вие сте интелигентен човек. За жалост все още не сте се решили да прекрачите прага.
— Продължавайте, слушам ви.
— Ще поговорим за тези неща по-обстойно, ако желаете. Но нека тази вечер се спрем на въпроса, който интересува и двама ни. По дяволите, момчето ми, откъде ви е хрумнало, че една жена може да си присвои правата на глава на семейството? Къде сте го чели? Има ли дори един пример в природата, когато мъжкарят не е съумял да се наложи? Нима не осъзнавате абсурдността на подобна ситуация? Ах, Анри-Джон, позволете ми малко да повиша тон, правя го за ваше добро. Знам какви съображения затормозяват съзнанието ви, знам в името на какви химери се бавите да прогледнете. Познавам ви. Прекосих страната надлъж и нашир, слушах ви, наблюдавах ви, изучавах ви през всичките тези години и ми е ясно в каква безизходица се намирате. Но ви уверявам, че можете да излезете от нея, стига да го желаете.
Гледаше ме толкова съсредоточено, че цял се бе привел напред. Размишлявах върху думите му, играейки си с парченце връв, което бях открил в джоба си. Намирах, че речта му е безупречно шлифована.
— Не може да не чувствате, че става нещо неестествено. И тъй, Едит си наумява да се разведе и вие няма дори да гъкнете, така ли? Но какво чакате, за Бога, за да ударите с юмрук по масата?
— Хм… Така ли смятате? Ами ако грешките не са само нейни?
— Стига момчето ми, никой от нас не е светец, въпросът не е в това! Да не би случайно да си въобразявате, че чествам петдесет години вярност на съпругата си?
Премълчах. Хвърлих пурата в мрака пред себе си.
— Онзи, който разрушава семейството си, не е виновен единствено пред Бога, той е виновен и пред останалите мъже, защото е като червей в плод, като дефектна тухла, като сух клон, който съсипва цялото дърво.