Кралят на исковете
- Автор: Гришэм Джон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боян Дамянов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Кралят на исковете». Краткое содержание книги:
Един професор по право в Йейлския университет бе осъдил този „пореден пример на злоупотреба с груповия иск като инструмент на правосъдието“, докато негов колега от Харвард бе отбелязал, че случаят е „перфектен пример за това, как груповите искове трябва да служат за преследване на големите корпорации, нарушили закона“.
— Гледай още сега да я качиш на нашата интернет страница — каза Клей на Джона, като му подаде статията. — Клиентите ни ще я харесат.
18
Текила Уотсън се призна за виновен в убийството на Рамон Тико и бе осъден на доживотен затвор. След двайсет години щеше да подлежи на предсрочно освобождаване под гаранция, макар статията в „Уошингтън Поуст“ да не споменаваше това. В нея се подчертаваше обаче, че Рамон е сред жертвите на серия убийства, които изглеждаха твърде случайни и без видим мотив дори за град като Вашингтон, обръгнал на безсмислено насилие. Полицията нямаше обяснение за случаите. Клей си отбеляза да позвъни на Аделфа, за да се осведоми как е.
Чувстваше се с нещо длъжен на Текила, макар да не се сещаше точно с какво. Нито пък имаше реален начин да обезщети своя бивш клиент. Опитваше се да се успокоява с мисълта, че Текила, който бе прекарал по-голямата част от живота си под въздействието на дрогата, рано или късно, със или без тарван, щеше да свърши зад решетките, но тази мисъл не му връщаше чувството за почтеност. Истината беше, че се бе продал. Бе взел парите, за да потули случая.
Две страници по-нататък погледа му привлече друга статия и той изведнъж забрави за Текила Уотсън. От една снимка го гледаше месестата физиономия на мистър Бенет Ван Хорн с вечната каска с монограм; снимката явно бе правена някъде „на обект“. Булздозера разглеждаше внимателно някакви чертежи с друг мъж, за когото се казваше, че е главният проектант на БВХ Груп. Корпорацията водеше люти битки относно заплануван голям строеж в близост до историческото бойно поле при Чансълърсвил, на около час южно от Вашингтон. Както винаги Бенет предлагаше да построи поредния си ужасяващ комплекс от еднофамилни къщи, малки и големи жилищни блокове, магазини, спортни площадки и тенис кортове, със задължителното езерце в средата — и всичко на по-малко от километър и половина от центъра на бойното поле и току до лобното място на генерал Джаксън. В отговор всякакви радетели на националното наследство, военни историци, адвокати, природозащитници и исторически дружества се бяха вдигнали на оръжие, готови да накълцат Бенет Булдозера на кайма. За съжаление въпросната земя бе частна собственост, притежание на застарели фермери, така че — поне засега — той имаше явно надмощие.
В статията надълго и нашироко се изреждаха и други бойни полета из Вирджиния, разкопани и впоследствие покрити с бетон и асфалт от строителни предприемачи. Някаква организация, наречена „Доверителен фонд за Гражданската война“, стоеше начело на съпротивата срещу всичко това. Нейният адвокат се описваше като радикал, който не се колебае да съди когото се наложи в името на историята. „Само че, за да водим дела, ни трябват пари“ — бе цитиран да казва той.
След два телефонни разговора Клей успя да се свърже с него. Двамата поговориха около половин час и когато затвори, Клей попълни и подписа чек за 100 000 долара на името на „Доверителен фонд за Гражданската война“ по сметката за опазване на бойното поле при Чансълърсвил.
Когато мина покрай бюрото й, мис Глик му подаде листче с телефонен номер. Той прочете два пъти името, но докато набираше номера от залата за съвещания, все още не вярваше на очите си.
— Мистър Патън Френч — каза той в слушалката. На листчето пишеше „спешно“.
— Кой се обажда, моля?
— Клей Картър от Вашингтон.
— Ах, да, мистър Френч ви очаква.
Самата идея, че такъв могъщ и зает юрист като Патън Френч можеше да очаква Клей да му позвъни, надхвърляше въображението му. След броени секунди великият мъж вдигна слушалката.
— Здрасти, Клей! Благодаря ти, че ми звънна — каза той толкова непринудено, че Клей си глътна езика. — Страхотна статийка, тази в „Джърнъл“, какво ще кажеш? Не е зле за новобранец. Слушай, наистина съжалявам, че не успях да си побъбря с теб, докато беше в Ню Орлиънс.
Същият глас, който бе чул пред микрофона, само дето сега звучеше още по-самоуверено.
— Няма нищо — каза Клей.
На събирането на клуба присъстваха точно двеста адвокати; нямаше причина Патън Френч да си бъбри тъкмо с Клей, нито дори да знае, че Клей присъства. Явно, че оттогава мистър Френч бе направил някои проучвания.