Остатъкът от деня
- Автор: Исигуро Кадзуо
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Год: Труд
- ISBN: 8498194024
- Переводчик: Правда Митева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Остатъкът от деня». Краткое содержание книги:
Оказа се и че някои от участниците щяха да дойдат по-рано от предвидените за конференцията три дни, за да могат да се подготвят и преценят настроението на колегите си, макар че точните дати на пристигането им отново бяха несигурни. Следователно ставаше ясно, че персоналът не само трябваше да дава всичко от себе си и да бъде в постоянна готовност, но се налагаше да проявява и невероятна гъвкавост. Дори в един период бях твърдо убеден, че няма да успеем да преодолеем това огромно предизвикателство, ако не доведа допълнителен външен персонал.
Този вариант обаче, като оставим настрана опасенията на господаря, че ще плъзнат клюки, щеше да ме принуди да разчитам на непознати тъкмо когато всяка грешка можеше да се окаже фатална. Ето защо се заех с подготовката на идващите дни, както може би само генералът се подготвя за битката.“
За книгата
Романът „Остатъкът от деня“ е публикуван през 1989 г. Това произведение изстрелва създателя му на световната литературна сцена. Интересното в случая е, че „Остатъкът от деня“ е един от най-известните английски романи, а е написан от чужденец. Демократичността на английската култура позволява това. Поради тази причина линията, следвана от писатели като руснака Владимир Набоков и поляка Джоузеф Конрад, намира естественото си продължение в творчеството на Ишигуро.
Разказвачът в книгата е Стивънс — икономът на симпатизиращия на нацистите лорд Дарлингтън. Благородникът поддържа нацистки лидери като Мосли. В романа са развити няколко теми — те интерпретират професионализма в съвременното общество и нещата, които трябва да пожертваме, за да останем верни на себе си.
Една от основните теми в романа е тази за служенето. Прислужникът е безкрайно внимателен по отношение на стопанина си. Останалото — любовта, смъртта на баща му и т.н. — сякаш минава отстрани. Прислужникът смята, че много неща зависят от него. Дали пък не е прав — понякога съдбата на Европа би могла да зависи в известна степен и от това доколко добре е изчистил сребърната посуда на господаря си.
Някои критици твърдят, че в книгата личи силното влияние на японската култура. Но Ишигуро отрича това. Според него голямата част от живота му е протекла във Великобритания и той е дълбоко повлиян най-вече от английската култура.
През 1989 г. романът получава литературната премия „Букър“. През 1993 г. по мотиви на това произведение е заснет филм, в който играят Ема Томпсън и Антъни Хопкинс.
За автора
Казуо Ишигуро е роден на 8 ноември 1954 г. в Нагасаки. Семейството му емигрира в Обединеното кралство, когато става на 6 години. Родителите му са мислили, че ще се върнат в Япония. Затова Казуо израства и се образова между две култури.
През 1978 г. получава бакалавърска степен от университета в Кент по специалността английски език и философия. Магистърската му степен (отново по хуманитарни науки) е от университета на Източна Англия две години по-късно.
През 1981 г. започва литературната му кариера — тогава публикува 3 разказа. Първият му роман е „Замъглени хълмове“. Книгата е посрещната радушно от критиката, получава национална литературна премия от Кралското литературно общество и е преведена на 13 езика. Произведението е изградено от спомените на японката Ецуко, която трябва да преживее самоубийството на дъщеря си.
Вторият роман на Ишигуро „Художникът в плаващия свят“ също жъне успехи. Книгата е удостоена с премията „Уитбръд“ за най-добра творба през 1986 г.
Третият роман — „Остатъкът от деня“ (1989 г.), прави писателя международно известен. И в трите произведения главните персонажи се оглеждат назад, като се опитват да разберат отминалите събития.
Публикува още творби, между които и романа „Когато бяхме сираци“ (2000 г.). В него се разказва за частен лондонски детектив от двайсетте години. Но главното тук е не криминалният сюжет, а идеята за самопознанието на личността.
За литературните си постижения Ишигуро е награден през 1995 г. с Ордена на Британската империя. Сега живее в Лондон с жена си и дъщеря си.
Мисис Тейлър ни бе нагостила с хубава супа и хрупкав хляб и в този момент нищо не подсказваше, че ме очаква нещо различно от около час, прекаран в приятни разговори преди лягане. Обаче тъкмо бяхме привършили вечерята и мистър Тейлър ми наливаше чаша бира, варена от негов съсед, отвън по чакъла се чуха приближаващи се стъпки. На мен лично в тази тъмнина и в тази отдалечена къща те ми прозвучаха малко зловещо, ала моите домакини видимо не чувстваха никаква заплаха. И когато мистър Тейлър каза: „Интересно кой ли може да бъде?“, гласът му издаваше само любопитство.
Беше го произнесъл едва ли не на себе си, но сякаш в отговор отвън се чу глас: „Аз съм Джордж Андрюз. Случайно минавах оттук.“
В следващия момент мисис Тейлър вече беше отворила вратата на един добре сложен мъж около петдесетте, който, ако съдех по дрехите му, беше прекарал деня на полето. С фамилиарност, подсказваща, че е чест гостенин в къщата, той седна на малко столче до вратата и с известно усилие си събу ботушите, като междувременно размени няколко непринудени реплики с мисис Тейлър. После се приближи към масата, спря, застана мирно и ми докладва, като че бях офицер в армията:
— Именувам се Андрюз, сър, и ви желая добра вечер. Много съжалявам за сполетялата ви злополука, но се надявам, че нощта, прекарана в Москомб, няма да обърка особено плановете ви.
Бях леко озадачен как този мистър Андрюз е успял да научи за „злополуката“ ми, както се изрази. Във всеки случай отвърнах с усмивка, че плановете ми изобщо не са се объркали и съм безкрайно задължен за гостоприемството. С това, естествено, имах предвид мистър и мисис Тейлър, ала мистър Андрюз явно се почувства съпричастен към изказаната благодарност, защото отвърна незабавно, като вдигна отбранително едрите си ръце нагоре.
— О, не, сър, добре сте ни дошъл. Щастливи сме, че ни гостувате. Толкова рядко хора като вас се отбиват насам. Всички сме много доволни, че можахте да останете.
От начина, по който го каза, останах с впечатлението, че цялото село знае за моята „злополука“ и съответно за настаняването ми в тази къща. Всъщност съвсем скоро се убедих, че това беше близо до истината. Само мога да си представя как през няколкото минути, докато си измия ръцете и пооправя повредените си сако и маншети, мистър и мисис Тейлър са съобщавали новината за пристигането ми на минувачите. Подир малко станахме свидетели на появяването на следващия посетител, мъж, който много приличаше на мистър Андрюз — едър, с вид на земеделец и кални ботуши, които събу до вратата горе-долу по същия начин, както и мистър Андрюз. Приликата им беше толкова голяма, че ги взех за братя, докато новодошлият не ми се представи като: „Морган, сър. Тревър Морган.“
Мистър Морган изрази съжаление за сполетялото ме „нещастие“, но ме увери, че нещата ще се оправят още на сутринта, след което ме уведоми, че всички са невероятно щастливи от пристигането ми в селото. Само броени минути по-рано бях изслушал почти същите уверения, ала точните думи на мистър Морган бяха: „За нас е чест, че в Москомб можем да посрещнем джентълмен като вас, сър.“
Преди да успея да измисля някакъв отговор, отвън пак се дочуха стъпки. Скоро в стаята влезе двойка на средна възраст, които ми бяха представени като мистър и мисис Хари Смит. Тези хора изобщо не приличаха на земеделци. Тя беше едра матрона и ми напомняше мисис Мортимър, готвачката в Дарлингтън Хол през двайсетте и по-голямата част от трийсетте години. За разлика от нея мистър Хари Смит бе дребно човече с напрегнато изражение, което набръчкваше челото му. Когато заеха местата си край масата, той се обърна към мен: „Сигурно колата ви е онзи ретро модел форд горе на Торили Буш Хил, сър?“
— Ако така се нарича хълмът над селото — рекох. — Удивен съм, че вече сте я видели.
— Аз не съм я видял лично, сър. Но Дейв Торнтън минал покрай нея с трактора си преди малко, като се прибирал към къщи. И толкова се учудил, та чак спрял и слязъл да я огледа. — Мистър Хари Смит се обърна към останалите. — Абсолютна красавица. Разправя, че такова нещо никога не бил виждал. Колата на мистър Линдси ряпа да яде!
Това предизвика смях сред слушателите, а мистър Тейлър ми обясни:
— Става дума за джентълмена, който живееше в голямата къща недалеч оттук. Имаше някои странни прояви и хората не го възприеха много добре.
Последва всеобщ шепот на одобрение. После някой се обади: „За ваше здраве, сър“, и посегна към една от халбите, които мисис Тейлър току-що беше раздала. В следващия миг цялата компания вече вдигаше наздравици за мен.