Остатъкът от деня
- Автор: Исигуро Кадзуо
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Год: Труд
- ISBN: 8498194024
- Переводчик: Правда Митева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Остатъкът от деня». Краткое содержание книги:
Оказа се и че някои от участниците щяха да дойдат по-рано от предвидените за конференцията три дни, за да могат да се подготвят и преценят настроението на колегите си, макар че точните дати на пристигането им отново бяха несигурни. Следователно ставаше ясно, че персоналът не само трябваше да дава всичко от себе си и да бъде в постоянна готовност, но се налагаше да проявява и невероятна гъвкавост. Дори в един период бях твърдо убеден, че няма да успеем да преодолеем това огромно предизвикателство, ако не доведа допълнителен външен персонал.
Този вариант обаче, като оставим настрана опасенията на господаря, че ще плъзнат клюки, щеше да ме принуди да разчитам на непознати тъкмо когато всяка грешка можеше да се окаже фатална. Ето защо се заех с подготовката на идващите дни, както може би само генералът се подготвя за битката.“
За книгата
Романът „Остатъкът от деня“ е публикуван през 1989 г. Това произведение изстрелва създателя му на световната литературна сцена. Интересното в случая е, че „Остатъкът от деня“ е един от най-известните английски романи, а е написан от чужденец. Демократичността на английската култура позволява това. Поради тази причина линията, следвана от писатели като руснака Владимир Набоков и поляка Джоузеф Конрад, намира естественото си продължение в творчеството на Ишигуро.
Разказвачът в книгата е Стивънс — икономът на симпатизиращия на нацистите лорд Дарлингтън. Благородникът поддържа нацистки лидери като Мосли. В романа са развити няколко теми — те интерпретират професионализма в съвременното общество и нещата, които трябва да пожертваме, за да останем верни на себе си.
Една от основните теми в романа е тази за служенето. Прислужникът е безкрайно внимателен по отношение на стопанина си. Останалото — любовта, смъртта на баща му и т.н. — сякаш минава отстрани. Прислужникът смята, че много неща зависят от него. Дали пък не е прав — понякога съдбата на Европа би могла да зависи в известна степен и от това доколко добре е изчистил сребърната посуда на господаря си.
Някои критици твърдят, че в книгата личи силното влияние на японската култура. Но Ишигуро отрича това. Според него голямата част от живота му е протекла във Великобритания и той е дълбоко повлиян най-вече от английската култура.
През 1989 г. романът получава литературната премия „Букър“. През 1993 г. по мотиви на това произведение е заснет филм, в който играят Ема Томпсън и Антъни Хопкинс.
За автора
Казуо Ишигуро е роден на 8 ноември 1954 г. в Нагасаки. Семейството му емигрира в Обединеното кралство, когато става на 6 години. Родителите му са мислили, че ще се върнат в Япония. Затова Казуо израства и се образова между две култури.
През 1978 г. получава бакалавърска степен от университета в Кент по специалността английски език и философия. Магистърската му степен (отново по хуманитарни науки) е от университета на Източна Англия две години по-късно.
През 1981 г. започва литературната му кариера — тогава публикува 3 разказа. Първият му роман е „Замъглени хълмове“. Книгата е посрещната радушно от критиката, получава национална литературна премия от Кралското литературно общество и е преведена на 13 езика. Произведението е изградено от спомените на японката Ецуко, която трябва да преживее самоубийството на дъщеря си.
Вторият роман на Ишигуро „Художникът в плаващия свят“ също жъне успехи. Книгата е удостоена с премията „Уитбръд“ за най-добра творба през 1986 г.
Третият роман — „Остатъкът от деня“ (1989 г.), прави писателя международно известен. И в трите произведения главните персонажи се оглеждат назад, като се опитват да разберат отминалите събития.
Публикува още творби, между които и романа „Когато бяхме сираци“ (2000 г.). В него се разказва за частен лондонски детектив от двайсетте години. Но главното тук е не криминалният сюжет, а идеята за самопознанието на личността.
За литературните си постижения Ишигуро е награден през 1995 г. с Ордена на Британската империя. Сега живее в Лондон с жена си и дъщеря си.
Лекарят се приближи и ми протегна ръка.
— Ричард Карлайл — произнесе с весела усмивка, когато се изправих и се здрависахме. — Малък невървеж с колата, но вярвам, че тук добре се грижат за вас. Бих казал, дори прекалено добре.
— Благодаря — отвърнах. — Всички са изключително любезни.
— Е, радвам се, че сте сред нас. — Доктор Карлайл седна почти точно срещу мен. — От кой край сте?
— Оксфордшир — отговорих и едва успях да потисна инстинкта и да не добавя „сър“.
— Много хубав край. Един мой чичо живее съвсем близо до Оксфорд. Великолепен край.
— Господинът тъкмо ни разправяше, докторе — намеси се мисис Смит, — че познава мистър Чърчил.
— Наистина ли? Аз познавах един от племенниците му, ала отдавна сме загубили връзка. Обаче така и нямах късмет да се запозная с този велик човек.
— И не само мистър Чърчил — продължи мисис Смит. — Той познава мистър Идън и лорд Халифакс.
— Така ли?
Усетих как очите на доктора внимателно ме разучаваха. Тъкмо се канех да отговоря нещо подходящо и мистър Андрюз ме изпревари:
— Господинът ни обясняваше, че по негово време се е занимавал с външна политика.
— О, действително ли?
Стори ми се, че докторът ме гледа безкрайно дълго. Най-сетне възвърна веселия си тон и попита:
— За удоволствие ли пътувате?
— Общо взето — отвърнах и се позасмях.
— Тук наоколо има много красиви места. О, между другото, мистър Андрюз, съжалявам, че още не съм ви върнал онзи трион.
— Не се притеснявай, докторе.
За известно време всеобщото внимание се отклони от мен и аз успях да помълча. После, като се възползвах от един удобен момент, станах и казах:
— Моля да ме извините. Вечерта беше изключително приятна, но аз наистина трябва да си лягам.
— Колко жалко, сър — промълви мисис Смит. — Та докторът току-що пристигна.
Мистър Хари Смит се обърна към доктор Карлайл:
— Надявах се, че господинът ще каже една-две думи относно идеите ти за Империята, докторе. — Погледна към мен и продължи: — Нашият доктор смята, че всички малки държавички трябва да получат независимост. Не съм толкова учен, та да му докажа, че греши, макар да съм убеден в това. С интерес бих изслушал какво би му казал човек като вас, сър.
Отново усетих изпитателния поглед на доктор Карлайл. Той рече:
— Жалко, ала трябва да пуснем господина да си ляга. Предполагам, че денят ви е бил доста изтощителен.
— Така е — потвърдих с усмивка и тръгнах да заобикалям масата. Всички обаче, включително и доктор Карлайл, се изправиха на крака и ме накараха да се почувствам ужасно неудобно.
— Много благодаря на всички ви — казах, като им се усмихвах. — Мисис Тейлър, вечерята беше прекрасна. Пожелавам ви лека нощ.
В отговор долетя дружното „Лека нощ, сър“. Почти бях излязъл от стаята, когато гласът на доктора ме застави да се спра до вратата.
— Слушайте, друже — рече той и като се обърнах, видях, че е останал прав. — Утре рано сутринта имам едно посещение в Станбъри. С удоволствие ще ви закарам до колата ви. Ще ви спестя изкачването. Освен това по пътя ще вземем туба бензин от гаража на Тед Хардейкър.
— Много мило — отвърнах, — но не искам да ви затруднявам.
— Изобщо не ме затруднявате. Седем и половина добре ли е?
— Наистина много ще ми помогнете.
— Чудесно. Тогава в седем и половина. Гледайте гостът ви да е станал и закусил дотогава, мисис Тейлър. — И като се взря в мен, додаде: — Значи в крайна сметка пак ще си проведем разговора. Макар че Хари няма да изпита удоволствието да се наслади на поражението ми.
Отново имаше смях и пожелания за лека нощ, докато най-после бях допуснат да се кача до убежището си.
Едва ли трябва да описвам огромното неудобство, което изживях тази вечер поради нещастното недоразумение във връзка със собствената ми личност. Единственото, което мога да кажа, е, че съвсем откровено не виждам как бих могъл да предотвратя станалото при така стеклите се обстоятелства. Когато осъзнах какво всъщност се случва, нещата вече бяха стигнали толкова далеч, че не можех да призная истината пред слушателите си, без да предизвикам огромен смут. Колкото и да съжалявам, все пак нищо лошо не съм направил. На сутринта щях да се сбогувам с хората и по всяка вероятност никога нямаше да ги срещна отново. Не намирам смисъл да се задълбочавам повече в тази история.