Остатъкът от деня
- Автор: Исигуро Кадзуо
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Год: Труд
- ISBN: 8498194024
- Переводчик: Правда Митева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Остатъкът от деня». Краткое содержание книги:
Оказа се и че някои от участниците щяха да дойдат по-рано от предвидените за конференцията три дни, за да могат да се подготвят и преценят настроението на колегите си, макар че точните дати на пристигането им отново бяха несигурни. Следователно ставаше ясно, че персоналът не само трябваше да дава всичко от себе си и да бъде в постоянна готовност, но се налагаше да проявява и невероятна гъвкавост. Дори в един период бях твърдо убеден, че няма да успеем да преодолеем това огромно предизвикателство, ако не доведа допълнителен външен персонал.
Този вариант обаче, като оставим настрана опасенията на господаря, че ще плъзнат клюки, щеше да ме принуди да разчитам на непознати тъкмо когато всяка грешка можеше да се окаже фатална. Ето защо се заех с подготовката на идващите дни, както може би само генералът се подготвя за битката.“
За книгата
Романът „Остатъкът от деня“ е публикуван през 1989 г. Това произведение изстрелва създателя му на световната литературна сцена. Интересното в случая е, че „Остатъкът от деня“ е един от най-известните английски романи, а е написан от чужденец. Демократичността на английската култура позволява това. Поради тази причина линията, следвана от писатели като руснака Владимир Набоков и поляка Джоузеф Конрад, намира естественото си продължение в творчеството на Ишигуро.
Разказвачът в книгата е Стивънс — икономът на симпатизиращия на нацистите лорд Дарлингтън. Благородникът поддържа нацистки лидери като Мосли. В романа са развити няколко теми — те интерпретират професионализма в съвременното общество и нещата, които трябва да пожертваме, за да останем верни на себе си.
Една от основните теми в романа е тази за служенето. Прислужникът е безкрайно внимателен по отношение на стопанина си. Останалото — любовта, смъртта на баща му и т.н. — сякаш минава отстрани. Прислужникът смята, че много неща зависят от него. Дали пък не е прав — понякога съдбата на Европа би могла да зависи в известна степен и от това доколко добре е изчистил сребърната посуда на господаря си.
Някои критици твърдят, че в книгата личи силното влияние на японската култура. Но Ишигуро отрича това. Според него голямата част от живота му е протекла във Великобритания и той е дълбоко повлиян най-вече от английската култура.
През 1989 г. романът получава литературната премия „Букър“. През 1993 г. по мотиви на това произведение е заснет филм, в който играят Ема Томпсън и Антъни Хопкинс.
За автора
Казуо Ишигуро е роден на 8 ноември 1954 г. в Нагасаки. Семейството му емигрира в Обединеното кралство, когато става на 6 години. Родителите му са мислили, че ще се върнат в Япония. Затова Казуо израства и се образова между две култури.
През 1978 г. получава бакалавърска степен от университета в Кент по специалността английски език и философия. Магистърската му степен (отново по хуманитарни науки) е от университета на Източна Англия две години по-късно.
През 1981 г. започва литературната му кариера — тогава публикува 3 разказа. Първият му роман е „Замъглени хълмове“. Книгата е посрещната радушно от критиката, получава национална литературна премия от Кралското литературно общество и е преведена на 13 езика. Произведението е изградено от спомените на японката Ецуко, която трябва да преживее самоубийството на дъщеря си.
Вторият роман на Ишигуро „Художникът в плаващия свят“ също жъне успехи. Книгата е удостоена с премията „Уитбръд“ за най-добра творба през 1986 г.
Третият роман — „Остатъкът от деня“ (1989 г.), прави писателя международно известен. И в трите произведения главните персонажи се оглеждат назад, като се опитват да разберат отминалите събития.
Публикува още творби, между които и романа „Когато бяхме сираци“ (2000 г.). В него се разказва за частен лондонски детектив от двайсетте години. Но главното тук е не криминалният сюжет, а идеята за самопознанието на личността.
За литературните си постижения Ишигуро е награден през 1995 г. с Ордена на Британската империя. Сега живее в Лондон с жена си и дъщеря си.
Аз се усмихнах и казах:
— Привилегията е изцяло моя.
— Много сте любезен, сър — отбеляза мисис Смит. — Това е отношение на истински джентълмен. Този мистър Линдси не беше джентълмен. Може и да е имал купища пари, но никога не е бил джентълмен.
Отново всички се съгласиха с нея. Мисис Тейлър прошепна нещо в ухото на мисис Смит, която отвърна: „Каза, че ще дойде веднага щом се освободи.“ И двете ме погледнаха малко смутено, а мисис Смит обясни: „Съобщихме на доктор Карлайл, че сте тук, сър. Той ще се радва да се запознаете.“
— Предполагам, че преглежда пациенти — с извинителен тон добави мисис Тейлър. — Опасявам се, че едва ли ще успее да дойде, преди да сте си легнали, сър.
Тогава мистър Хари Смит, човечето със сбръчканото чело, отново се наведе напред и рече:
— Та онзи мистър Линдси нищо не правеше като хората. Цялото му поведение беше сбъркано. Мислеше се за голяма работа, а нас ни взимаше за глупаци. Но повярвайте ми, сър, скоро му натрихме носа. Хората тук сериозно мислят и разговарят и за всичко имат собствено мнение, което не се срамуват да изкажат. Това мистър Линдси много бързо го разбра.
— Той не беше джентълмен — тихо продума мистър Тейлър. — Изобщо не беше джентълмен.
— Точно така, сър — продължи мистър Хари Смит. — Само като го погледнеш, и ти става ясно, че не е джентълмен. Вярно, имаше голяма къща и носеше скъпи костюми, но тези работи някак си се разбират. И съвсем скоро точно така се и оказа.
Всички закимаха в знак на съгласие и като че обмисляха дали е редно да ме запознаят с историята на тази местна персона. Най-после мистър Тейлър наруши тишината с думите:
— Това, което казва Хари, е вярно. Веднага можеш да различиш истинския джентълмен от лъжливия, та бил той и с най-скъпите дрехи. Например вие, сър. Не са само елегантната кройка на костюма и начинът на говорене. Има още нещо, което ви прави джентълмен. Не мога да го определя, но всеки, който има очи, го вижда.
Мнението му отново предизвика масово одобрение от страна на седящите около масата.
— Доктор Карлайл сигурно вече ще дойде, сър — обади се мисис Тейлър. — Ще ви е приятно да си поговорите с него.
— Доктор Карлайл също го има — рече мистър Тейлър. — Несъмнено го има. Този човек е истински джентълмен.
Мистър Морган, който почти не се беше обаждал от пристигането си, се наведе напред и ме попита:
— Вие какво мислите, че е това, сър? Може би този, който го притежава, по-лесно ще го определи. Тук всички седим и обсъждаме кой го има и кой го няма, но така и не знаем за какво говорим. Може би вие ще ни го кажете, сър.
Възцари се тишина. Почувствах, че всички лица са обърнати към мен. Прокашлях се и подех:
— Едва ли аз съм човекът, който трябва да говори за качества, които може да притежава, може и да не притежава. И все пак, що се отнася точно до този въпрос, допускам, че качеството, за което става дума, би могло най-точно да се определи с термина „достойнство“.
Не виждах смисъл да се впускам в по-подробни обяснения. Просто бях изрекъл гласно онова, което си мислех през цялото време на техния разговор, и едва ли изобщо щях да се намеся, ако ситуацията не го бе наложила. Отговорът ми обаче предизвика огромно удовлетворение.
— Има много истина в това, което казвате, сър — обади се мистър Андрюз и закима. Още няколко гласа го подкрепиха.
— На този мистър Линдси никак нямаше да му е излишно малко достойнство — рече мисис Тейлър. — Бедата на такива като него обаче е, че бъркат арогантността и високомерието с достойнството.
— При всичкото уважение към думите ви, сър — намеси се мистър Хари Смит, — държа да се изясним. Достойнството не е качество, което само джентълмените притежават. То е нещо, към което могат да се стремят и да постигнат всеки мъж и всяка жена в страната ни. Ще ме прощавате, сър, но както казах и преди, когато изразяваме мнението си, ние тук много не се церемоним. И това в случая е моето мнение. Достойнството не е привилегия само за джентълмени.
Естествено, допусках, че двамата с мистър Хари Смит имаме разминаване във вижданията си по въпроса и че ще бъде прекалено сложно, ако започна да обяснявам идеите си на тези хора. Затова реших, че ще е най-добре да се усмихна и да отговоря: „Разбира се, вие сте съвсем прав.“
Това незабавно разпръсна лекото напрежение, което беше надвиснало, докато мистър Хари Смит говореше. Самият той сякаш се отърси от всички задръжки и доразви мисълта си: