Усмивка в полунощ [(пълен цикъл 2013 г.)]

– Триста орка и брадата на крал Артур в собствен сос! – развесели се странникът, който очевидно нямаше намерение да умира точно днес. – Ама Анна още ли работи в статистиката? Да ѝ предадете много поздрави!

– Да, непременно, ама... аз казах „разузнаването“...

– Е, така де – а откъде разузнаването черпи данни в 99% от случаите? От статистиката, понеже бюджетът им за скаути е отрязан. Онази патица е забелязала, че наближавам критичен момент – тоест, има доста голяма вероятност да се метна пред някой влак, да скоча от Бруклин Бридж или да се нагълтам с любимите на д-р Хаус хапченца. Само че нека ви издам една тайна. Анна и статистиката ѝ винаги грешат. Да, наистина съм отчаян от живота. Да, не виждам смисъл да продължавам да се мъча, колкото само да отлагам неизбежното и за пореден път да се хвърля в обятията на незнаеща какво иска кокошка. Така е... но така беше и останалите 3798 пъти, когато съм изпадал в подобни ситуации. Някак си винаги намирах сили да продължа. Усещах дълбоко в себе си онази тръпка, известна на всички комарджии: да, губиш, останал си по долни гащи... ами ако изведнъж късметът за разнообразие вземе, та те споходи? И ти продължаваш смело, хвърляйки се с главата напред в поредното житейско блато, залагайки честта си, интелекта си и финансовото състояние на поредната никаквица, от която вероятно ще можеш спечелиш единствено поредната партида горчиви и несподелени сълзи. Но поради някаква странна ирония на ентропията именно тази тръпка те поддържа жив... напук на Вас, уважаема – той се поклони пред Смъртта, този път без капчица сарказъм, а с дълбок респект – както и на всички вас, лешояди такива, които само дебнете зад гърба ми.

– О, я стига! Писна ми от разправии с теб! – кресна тийнейджърът със скейтборда от „Емоционално осакатени“. – Идваш с нас и точка по въпроса! После ще бистрим статистики, ентропии и прочие простотии!

Той се изправи заплашително и вдигна дясната си ръка с дланта напред. Татуировката на Министерството проблясна за миг върху кожата му с адски пламък.

Странникът се усмихна невесело.

– Ама никога няма да се научите, нали? Не мога да разбера какво ви преподават в този ваш колеж... Да тръгнеш срещу Тъмен Маг със Заклинанието на Щайнхофер? Това, меко казано, е несериозно.

Той щракна небрежно с пръсти и огънят в шепата на младока помръкна. Закъснелите рефлекси на Смъртта най-сетне се обадиха и тя понечи да извади косата иззад гърба си и да я размаха с добре оттренирания жест, на който я бе научил баща ѝ...

Напразно.

Не можеше да помръдне от мястото си. Съдейки по яростта, която струеше от очите на колегите ѝ, същото важеше и за тях.

– И да не забравите да предадете много поздрави на Анна! – ухили се закачливо магът, докато се изнизваше през току-що отворилите се врати на метрото. – До скоро, младежи!