Пурпурно небе [bg]

Затова пък раната сякаш по чудо бе излекувана. Шевовете все още си бяха на мястото, но плътта, която стягаха, бе розова и личеше, че е наистина в добро състояние. По краищата нямаше нито спечена съсирена кръв, нито червенина от разпространяваща се инфекция. Валин посегна предпазливо да докосне шевовете, но размисли и отдръпна страхливо ръка.

— Изглежда ми добре, но не разбирам защо Док Шърв не я е превързал.

— Беше я превързал, само че аз махнах превръзката. — Джуджето сведе поглед към земята. — Много ме сърбеше.

Сърбяло го било. Джуджето си бе махнало превръзката, защото отдолу го сърбяло.

Иън бе готов да му изнесе лекция за това, че когато някой скапан лекар ти бинтова раната и ти каже да не я пипаш, ти по никакъв начин не бива да пипаш, обаче скапанякът…

Обаче… обаче раната на скапаняка оздравяваше, беше се затворила много по-бързо, отколкото Иън си бе мислил, че това е възможно, а освен всичко друго се намираха в Тир На Ног и това бе част от обяснението, затова бе по-добре да премълчи.

— Добре тогава, можеш да се обличаш. — Той отново седна на скалата, отвори плоското шише и отпи глътка, единствено за да разбере какъв е вкусът. Вместо да усети очакваното парване на уискито, по гърлото му се разля някакъв шоколадово — портокалов ликьор. Много приятен вкус, само че Иън не пиеше.

Той завинти капачката и подхвърли шишето на Валин, който го пое умело и го върна обратно в раницата.

— Не, не — възропта Иън. — Опитай го.

— Аз ли?

— Не, вестрито, застанало до теб. — Иън смекчи подигравателното си презрение с усмивка. — Ами ти. Нещо притеснява ли те?

— Да. — Джуджето го гледаше скептично. — Просто… ами просто така не се прави.

— Да не би вестрите да не пият?

Кривата усмивка на Валин разкри липсващ зъб.

— Някои вестри го правят. Само че истината е, че не е прилично да се пие от напитката на Височайшия.

— Не си длъжен да пиеш от това, ако не искаш, но едва ли ще ти навреди. — Иън посочи сивите води на река Гилфи далече долу под тях. — Когато стигнем реката, смятам да пийнем по малко. Ти да не би да си решил да ходиш жаден?

— Не. Само дето сега е различно. — Джуджето стрелна с поглед шишето, сякаш обмисляше колко различна на вкус би била напитката от всичко, което познаваше, а сетне я пъхна дълбоко в раницата, за да е сигурен, че изкушението не му е пред очите.

— Щом казваш. — Иън се надигна от скалата и внимателно се протегна. — Така, вече можем да тръгваме.

— Добре, Иън Среброкаменни — каза джуджето. — В която посока прецениш и наредиш.

За втори път Валин изричаше нещо подобно.

— Искаш да кажеш, че не бива да вървим в тази посока, така ли? — попита Иън.

— Този твой придружител не бива да се обажда — рече Валин, избягвайки погледа на Иън, докато събираше багажа им. Отново бе започнал да говори прекалено официално, което сигурно означаваше нещо, но Иън нямаше никаква представа какво.