Лятото на ангелите [bg]

— Кога оживя кожата ви? Зоуи? Кога започна?

— Искахме вечеря. Храната в леглата свърши. Мама и татко ни направиха вечеря. Никога не ядем в кухнята. Обаче ядохме в кухнята, с мама и татко.

— Cagaste у saltaste en la caca. Jesucristo[33]!

Онези идиоти не са готвели дрогата в някоя барака или гараж, използвали са собствената си шибана кухня. Храната в леглата свършила? Нима децата са криели храна по стаите си, за да не се налага да влизат в кухнята? Santa madre de Dios!

— Вечеряли сте и сте се опитвали да заспите. Зоуи, какво стана след това? Зоуи?

— Дойде ангел…. — тя го казва по-тихо, с глас прегракнал и хриплив от крясъците. — Ангелите имат крила. Тази нямаше.

— Какво направи ангелът, Зоуи?

— Тя… тя… — с внезапно изпъшкване момиченцето изпада в гърч. Сестрите я изтръгват от прегръдката ми и я поставят на леглото, като крепят главата и шията й заради спазмите. Една следи часовника си и засича припадъка.

— Откога е така? — отсича млада докторка, която нахлува иззад завесата.

— Четиридесет и две секунди — отвръща сестрата с часовника.

Вкарват спринцовка в системата й, близо до ръката, но въпреки това отминаването на гърча изисква няколко минути. Щом Зоуи се отпуска, закачат кислородна маска на лицето й.

— Съжалявам, агент, трябва да излезете! — обявява докторката и трябва да й се признае — личи й, че съжалява.

— Разбира се. Братята й?

— Не са с гърчове. Може да опитате при тях.

Свалям си ръкавиците и си взимам нов чифт — за всеки случай, преди да мина зад следващата завеса. Там е тихото момче, чиито ръце треперят силно и пие вода под наблюдателния поглед на сестра. Когато изпразва чашата, се опитва да й я върне, но успява само да я подаде горе-долу в нейна посока. Тя му налива още малко вода от каната и му я връща. Момчето вече има лейкопласт около лакътя от взимането на кръв и система, залепена за опакото на ръката. Понеже не се е наложило да се борят с него, както стана при Зоуи, на гърдите му са залепени датчици за монитор на сърдечна честота, а на леглото до бедрото му е поставена кислородна маска.

— Устата му е пресъхнала — информира ме тихо сестрата. — Водата в момента може да помогне само до определена степен, но след няколко минути ще му сложим кислородна маска.

Усмихвам й се лекичко и се обръщам към момчето.

— Казвам се Мерседес — представям се и той кима, явно разпознава името. — Можеш ли да ми кажеш ти как се казваш?

— Брайдън — изхриптява той.

— Добре, Брайдън. На колко години си?

— На девет. Кейлъб — също. Зоуи е на осем… — той примигва припряно, но очите му така и не се фокусират. — Зоуи добре ли е?

— И тримата в момента не сте добре — отвръщам искрено и се вкопчвам в долната табла на леглото. — Обаче ви оказват помощ, което е най-важното.

— Оттатък ми се сториха уплашени…