Лятото на ангелите [bg]

— Не съжалява ли вече за повишението?

— Не и колкото щеше да съжалява, ако се беше пенсионирал, понеже не го е приел… — Едисън се отказва от сака на Прия, но успява да вземе чантите и на Инара, и на Виктория-Блис.

В същия момент Пеперудата се пресяга за сака на Прия, който другото момиче доброволно предава.

Едисън се спихва. Няма как да се опише с друг термин. Изглежда като кученце, което не знае за каква простъпка са го овикали.

— Спри да се цупиш — моли го Прия мило. — Дадох на Кийли обещание за някои снимки, които са вътре.

— Някога да съм преравял нещо твое без изричното ти разрешение?

— Ти не, но все пак трябваше да накарам петнайсетгодишно хлапе да се отпусне и да ми позволи да й направя снимки, така че й обещах: Инара и Виктория-Блис ще са единствените освен мен, които ще докосват чантата, да не говорим за снимките.

Партньорът ми обмисля думите й внимателно, после намества дръжките на другите две чанти на рамото си.

— Добре.

Пътуването е весело. Отиваме в монголски грил-ресторант, където Прия настоява да ядем поне веднъж, когато е на гости. Момичетата ни разказват за изложбите, които са разгледали, и някои от по-странните посетители на ресторанта, където Инара и Виктория-Блис са работили с години. Прия ни показва снимки на грамадна, многоцветна таблица от стикери на опаката страна на вратата, на която отбелязват различните етнически храни, които са опитали това лято, и по причина, която и трите не искат да обяснят, стикерите до един са на професионални кечисти.

Щом Вик ни известява, че е на път за вкъщи, приключваме и подкарваме всички обратно към колата, все още се смеем и си говорим един през друг. По-късно е, отколкото си мислех, небето вече е почти черно. Инара първа забелязва къщата.

— О, завършил е ремонта на гаража! — възкликва тя.

Улавям усмивката на Стърлинг в огледалото за задно виждане, но тя не се обръща да я сподели с момичетата.

Едисън паркира на обичайното място на Вик на алеята и се изсипваме от колата, като наслуки грабваме сакове, които да внесем, с изключение на този на Прия, който взима тя лично. Вик ни посреща отвън и върти три ключодържателя на пръста си. И трите момичета му се лепват за прегръдка, а той се смее гласовито, също като тях.

Стърлинг щраква снимка с телефона си.

— Добре, това е за вас… — обявява Вик и връчва на всяка по ключодържател с ключ. Всеки е различен, от забавните с украси, каквито можеш да направиш в железариите вместо досадните сребърни или бронзови, които стандартно вървят в комплект с ключалките. Момичетата поглеждат ключовете, споглеждат се и след това пак се обръщат към него.

— Оттук! — той ги повежда по новата малка пътечка, която се отклонява от паркомястото до външната страна на гаража и свършва отзад при дебела врата. — Изпробвайте ги!

— Вик… — подема Инара предпазливо.

— Опитай.

Нейният ключ е яркосин с калинки и с лекота влиза в ключалката. Тя се изправя срещу тясно и доста дълго стълбище, а другите две момичета тръгват след нея, понеже никой от нас не показва признаци да помръдне. Едва тогава се и ние се втурваме нагоре.