Лятото на ангелите [bg]

— Надрусани ли са? — съска тя.

Едното момченце трепери — не толкова гърч, колкото тремор с цяло тяло — и скърца със зъби, докато мята глава насам-натам. Щипе и къса кожата около ноктите си, оставя големи кървави петна под дланите си и изобщо не спира да говори, думите се леят от устата му неконтролируемо и недооформени. Близнакът му мълчи, но зениците му са толкова разширени, че най-вероятно не вижда нищо. Кожата му лъщи от пот. Все се опитва да преглътне, но всеки път сухото му гърло изхъхря и се задръства, и той опитва пак. А сестра им…

Сестра им пищи и спира само колкото да си поеме поредния накъсан дъх, а ръцете й са вързани за количката — предполагам, за да не може да си издере раменете. Тя е в пълна истерия, с разширени зеници и нефокусиран поглед.

— Дали са им метамфетамин — казвам задавено. — И то много, за да се постигне такъв ефект!

Сестрите се втурват ожесточено, главната сестра сипе инструкции и изпраща едната да тича за лекари.

— Според теб колко трябва да е било, за да се стигне дотук? — пита Холмс.

— Родителите им сигурно го готвят… — Исусе, ръцете ми треперят. Виждала съм дрогирани деца и преди, но никога до такава степен. Обикновено, когато някой дрогира дете, то е за да го успокои, не за да го превъзбуди. — Някой стигнал ли е до родителите вече?

— Най-близката пожарна — отвръща мрачно тя.

— Къщата им гори?

Едисън ругае под носа си.

— Кухните за метамфетамин гърмят доста често, но бих предположил, че тук е замесен и подпалвач. Ако родителите са били вътре…

— Обяснява защо единствената кръв по децата е тази, която са си пуснали сами.

— Миньоне е на място, обадихме се на Симпкинс, тръгнала е с още няколко агенти, но момичето, Зоуи, не спираше да повтаря името ти. Можеш ли…

— Да.

Оставям Едисън и полицайката да попиват разлятото кафе и влизам зад завесата на момичето. Зоуи, представи я Холмс. Тя се бори със сестрите, докато я отвързват, кльощавите й ръце се въртят като крила на вятърна мелница. Продължава да пищи.

— Зоуи? Зоуи, чуваш ли ме?

Видимо е прекалено възбудена, за да ми отговори.

— Зоуи, казвам се Мерседес! Мерседес Рамирес.

Писъците спират, ако не друго, и момиченцето се втренчва в мен или поне се опитва, раменцата й се тресат от измъченото й, хрипливо дишане.

— Мер… мер… Мерседес! Мерседес. Мерседес ни закриля, така каза тя.

Главната сестра освобождава едната си ръка, за да ми посочи леглото. Аз послушно сядам там, слагам ръкавиците, които ми подхвърля, и когато прехвърлят Зоуи от количката, съм в идеалното положение да я хвана за ръцете — нежно, но достатъчно здраво, за да не се изскубне и да не може се чеше. По протежение на дългите, дълбоки драскотини по ръцете й вече са избили ярки обриви.

— Точно така, Зоуи — казвам топло, — сега си под моя закрила. В болница си, братята ти също са тук. Ще ти помогнем. Тук си в безопасност!