Кралят на зимата

— Обаче по-голямата част от плащанията бяха в злато.

— Сега го харесвам още повече! — каза Оуейн. — За колко ще се спазарим с него, Луелин?

Бирникът изчисли стойността на половината от онова, което Кадуи беше платил предната година и предположи, че принцът с удоволствие ще даде тази сума на кралската хазна. Точно така и стана, когато отидохме в замъка. Сградата беше много голяма, строена от римляните. Към нея водеше красив портал с колони. Той гледаше към обраслата с гори долина, която следваше течението на река Екс чак до мястото, където Екс се вливаше в морето. Кадуи беше принц на думноните — племето, което беше дало името на нашата страна. Принцовете от този род бяха втори по ранг в кралството. Кралете бяха с най-висок ранг, следваха принцовете с ранга на Гърийнт и Кадуи и зависимите крале като Мелуас от Белге. Трети по ранг са господарите на имения като Мерлин, макар че Мерлин от Авалон беше друид и това го поставяше извън всякаква йерархия. Кадуи беше едновременно и принц, и господар на имение. Той управляваше едно племе, което се беше разпростряло по цялата земя между Иска и границата на Кърнау. Имало е време, когато всички британски племена живеели по отделно, така че катувеланите изглеждали съвсем различно от белгите, например. Но под управлението на римляните племената се смесили и всички започнали да си приличат. Само някои племена, сред които и племето на Кадуи, запазили специфичния си външен вид. Хората на Кадуи вярваха, че стоят по-високо от останалите брити и за да се отличават татуираха лицата си със символите на своето племе и род. Във всяка долина живееше по един род — не повече от десетина семейства. Съперничеството между родовете беше много силно, но изобщо не можеше се сравнява със съперничеството между племето на принц Кадуи и останалите британци. Кадуи беше избрал за своя столица Иска — римски град с хубави крепостни стени и каменни сгради, величествени като тези в Глевум. Въпреки това Кадуи предпочиташе да живее в своето имение извън града. Повечето от жителите на града се придържаха към римските обичаи и не се татуираха. Но отвъд стените на града, по долините прорязали земята на Кадуи, където римското управление никога не беше пускало здрави корени, всеки мъж, жена и дете имаха сини татуировки по бузите. Земята на Кадуи беше богата, но той имаше намерение да я направи още по-богата.

— Ходил ли си наскоро из мочурищата? — попита Кадуи и се обърна към Оуейн. Принцът се беше разпоредил да ни сервират вечерята навън, в галерията с колоните, която гледаше към неговите имения. Беше чудна топла нощ.

— Никога не съм ходил — отговори Оуейн.

Кадуи изсумтя. Бях го виждал и преди — на Великия съвет на Утър, но в Иска за първи път имах възможност да погледна отблизо лицето на човека, който трябваше да защитава Думнония от евентуалните нападения на Кърнау или далечна Ирландия. Принцът беше на средна възраст, нисък, плешив и набит. Той имаше племенни татуировки по бузите, по ръцете и по краката. Дрехите му бяха като на всеки друг британец, но той много харесваше своята римска вила с павираните пътеки, с колонадите и водата, която течеше по каменни улеи и минаваше през централния двор, през галерията с колоните, за да стигне до едно басейнче за миене на крака. Оттам водата преливаше надолу през мраморен праг и се вливаше в потока, който се спускаше към долината. Реших, че Кадуи добре си живееше. Реколтата му беше богата, кравите и овцете му бяха охранени, а множеството му жени бяха щастливи. Освен това той беше далеч от сакската заплаха и въпреки това не беше доволен.